1204 години от смъртта на хан Крум. Ние помним!

В сънливия мрак на бивака, се прокрадна сянка. Стъпвайки безшумно, към ханската палатка се приближаваше Боян, най-големият внук на Крум Страшния, велик хан на всички българи.

Стражите го поглеждаха с неприязън, заради измяната му към старите богове и приемането на тази чужда, ромейска, християнска вяра.

Боейки се от гнева на дядо му, войниците се задоволяваха да изразят, само с поглед, презрението и ненавистта си.

Беше красива, топла, съботна, пролетна нощ, ухаеща на цъфнали вишни. Станът на българският владетел беше разположен пред стените на Константиновия град, столицата на омразния Визанс. Утре, щеше да бъде голям ден, господарят на българската държава, щеше да посочи стените на златната ромейска столица и да заповяда щурм. Веднъж за винаги щеше да се разправи с това змийско гнездо на лъжа и интриги срещу България. Обсадните машини бяха готови, катапулти, тарани, щурмови кули високи колкото стените на чуждата столица. Всичко предвещаваше успех на това начинание, и последният войник бе сигурен в крайната победа! Утре ромеите щяха да молят за милост и пощада, високомерният им император щеше да моли със сълзи за живота си, но едва ли щеше да умилостиви твърдото сърце на хана.

Чакаше го съдбата на Никифор, с нова чаша от черепа на вероломния византиец, Крум щеше да поздравява сътрапезниците си.

Беше 12 април, двадесет и втория ден след пролетния празник на Слънцето и майката природа. За християните, днес бе навечерието на Великден.

Боян се доближи до шатрата на дядо си, стражите го спряха. Единият, едър, мустакат таркан, го попита:

– Енравота, какво искаш, ханът си почива?

Ах, как мразеше да го наричат с езическото му име, но не се издаде, преглътна обидните думи, които бяха на езика му и кротко отвърна:

– Нося, спешна вест за хана от Плиска, по заповед на кавхана Цок! Аварите са вдигнали голям бунт в заддунавските земи!

Стражите се спогледаха, вестта наистина беше спешна и означаваше само едно, нов поход отвъд Дунав.

– Кога е станало, това? – отново попита тарканът.

– Преди седмица е започнал.

– Чакай! Ще събудя дядо ти. – нареди войнът и влезе в ханската шатра.

Крум полуизлегнат в ложето си, погледна внука си и нареди на стража:
– Остави ни сами!

После тежко се надигна от постелята си и седна. За радост на Боян, не беше с доспехи, а само по дълга нощна риза. Ханът често при походи спеше с пълно бойно снаряжение, винаги готов при най слабия тревожен звук да скочи готов за битка.
– Какви вести ми праща Цок от Плиска, Бояне? – попита Крум и впери проницателният си поглед в лицето на своя внук.

Той потръпна от страх, че дядо му ще разбере, какви са намеренията му. Трябваше да действа бързо, както го бе научил гръцкият свещеник. Ножът в ръкава на власеницата му, му пареше. Ужасяваше се от това, което трябваше да направи. Това бе предателство към дядо му, баща му и рода му, но християнският бог надделяваше. Христос майчиният бог, който го бе запленил.

„Не убивай!“, казваше майка му, на това ни учи Исус, „Прости на враговете си!“ го учеше тя. Гръцкият свещеник обаче му казваше, че трябва да убива враговете на Христос и това ще му донесе блаженство в Рая. Крум щеше да изпепели свещеният християнски град Константинопол и трябваше да бъде спрян, го учеше още той. Единственият човек, който можеше да го спре, бе той, неговият внук. „В името на Христос, трябва!“, каза си на ум той, за да си вдъхне смелост. След това, правейки крачка към хана бръкна с десницата си в левия си ръкав и стисна дръжката на камата.

Падна на колене в нозете на Крум и каза:

– Прости ми, дядо, за това което ще сторя!

Замахна бързо с ножа към сърцето на хана. Макар и неподготвен за вероломоството, на собствената си кръв, Крум почти успя да отбие удара, но вместо в сърцето той попадна в меката тъкан на стомаха му и го сряза от горе до долу. Острата болка го прониза и той извика. Боян бе скочил на крака и го гледаше с ужас, осъзнавайки изведнъж стореното. Бе вдигнал ръка срещу главата на рода си, предал собствената си кръв и единственият му път бяха бягството или смъртта, верните боили на българския владетел щяха да го разкъсат на парчета. Обърна се към входа на палатката с намерение да избяга и се озова лице в лице с баща си и стражата, лицата им бяха вкаменени от дълбок ужас.

Погледът на Омуртаг се отмести от хана и се втренчи в Боян. Ужасът се превърна в омраза, с треперещи от трудно сдържан гняв устни, прошепна:

– Какво си сторил, нещастнико?!

Синът му сведе глава и със заекване отговори:

– Трябваше да го направя, той искаше да унищожи свещения Христов град Константинопол.

– Какъв си слепец! Поруга в името на твоя нов бог всичко свещено, погази нашите традиции и обичаи, оплиска ръцете си с родната си кръв! Ти си опозорен и ще понесеш своето наказание! Повече не си мой син, ще бъдеш ослепен и пратен в изгнание, отнемам и правото ти върху свещеният трон български! Оковите го! – заповяда той на окопитилите се стражи.

Боян бързо бе свален на земята и вързан.

– Доведете главния жрец, да прегледа раната на хана! – бе следващата му повеля.
Единият страж хукна вън, а другият зорко продължаваше да следи своя затворник.
Крум отвори очи и се огледа. Болка почти не чувстваше, но усещаше, че наближава краят му и скоро ще бъде повикан от Тангра.

Омуртаг бързо се наведе и стисна ръката на хана.

– Татко… – очите му се наляха със сълзи.

За пръв път виждаше великият си баща, страшилище за враговете на държавата им, в такова безпомощно състояние.

– Закъсня, Омуртаг, а и аз не успях да предвидя, ромейското коварство. Не предвидих, че змията ще нанесе удар чрез ръка от собствената ми кръв. Нямам много време за това ме чуй. Последните ми заповеди, като повелител на българската държава са: да изтеглиш войските и да защитиш границите ни, щом василевсът и останалите врагове на България чуят за смърта ми ще се съюзят и ще те нападнат. Сключи мир с Визанс и укрепи всички граници. Пази се от християните те са лъжливи, коварни змии. Смърта ми трябва да остане в тайна, колкото се може по дълго, а причината – за винаги! Не искам да бъдеш опозорен и това да разклати трона ти и устоите на Българската държава, които изградих и създадох.

– Ще бъде сторено, татко! – твърдо отговори Омуртаг – Помня на какво си ме учил!
Крум спря погледа си на своя внук.

– Проклинам те, Енравота-Бояне, теб и всеки българин приел лъжовното християнско учение. Тангра ми е свидетел и съдник, той ще се погрижи да се сбъднат думите ми!
Платнището на шатрата се отметна и вътре влезе забързан Диценг, стар приятел на Крум, върховен жрец, хан боил колобър на българите. Очите на всички се обърнаха към него и го проследиха, той коленичи до приятеля си, очите на Крум все така отворени, бяха помръкнали, десницата му бе замръзнала в клетва към боговете. Великият хан управлявал с желязна десница, утроил земите на българите, унищожил аварския хаганат, нанесъл смъртен удар в сърцето на източната римска империя, унищожавайки цялата им армия и обезглавявайки надменния Никифор, Страшният, за враговете на народа си, Крум бе мъртъв.

Владислав Вълканов

СПОДЕЛИ