Иво Христов на 2-ри юни: Когато завият сирените, нека се сетим, че от нас зависи да изведем България на нейния път

Декларация от името на ПГ на „БСП За България“

Днес е 2-ри юни. След малко навън ще завият сирените. Някои ще спрат, може би, по инерция. Други ще спрат от куртоазия. Трети ще спрат, но мислите им ще продължават да движат покрай дреболиите на днешния ден. Четвърти няма да спрат и те ще бъдат много. За тях, този ден се е превърнал в ден на празна куртоазия. Те не виждат смисъла да участват в това мълчаливо преклонение. Когато повече не спират, това означава едно безразличие към общата ни съдба. Държави и народи са си отивали, много често, не поради войни, не поради нашествия, не поради катаклизми. Преди да се случи това, тези държави са си отишли от безразличие.

Днес е 2 юни и трябва да си помислим, че това безразличие, с което ние, с широко затворени очи гледаме как изтича нашата страна, трябва да ни напомня няколко неща. С широко отворени очи, пълни с безразличие, ние виждаме как България изтича. Изтича времето на България, историческото време. То изтича с всяко читаво дете, което заминава през „Терминал“ 2 и никога не се връща. Изтича с бабите, които отиват да гледат внучетата си оттатък океана и не могат да се разберат на общия език, защото те не го говорят. Изтича с поредното затворено пустеещо село. Изтича със затворените очи на нашите баби, дядовци и родители, които изградиха тази страна с „20 стотинки трудоден“, както казваше поетът Пеньо Пенев. Нашата страна изтича поради простата причина, че ние не виждаме ценност в нея. Тази страна изтича по простата причина, че ние с широко затворени очи виждаме как нашите отношения са се превърнали в отношения на врагове. Както казваше голямата българска писателка Свобода Бъчварова: „Милост няма между българите“. Затова изтича страната ни. Нашата страна изтича поради това, че нямаме обща идея и обща цел. Нашата страна изтича с 40-те процента пълна неграмотност, а другите 60 процента са с различна степен на неграмотност. Страна, която се е гордеела с това, че човек ще продаде и най-милото си, за да изучи децата си,в момента се гордее с това, че децата му все още могат да пишат на някакъв език. Страната ни изтича с това, че днес, 2 юни, голяма част от нас не се виждат в една общност.

Когато завият сирените след малко, те се опитват не само да разкъсат дебелата пелена на човешкото безразличие. Те раздират тъмата на историята и от процепа на вечността започват да дефилират сенките на нашите велики мъртъвци. На Ботьов, 28 годишен младеж, останал завинаги там горе на Вола. На Бенковски. На Каблешков, 19 годишно момче. На Цанко Дюстабанов. На Георги Кондолов, който преди да умре е казал на четата си: „Отрежете ми главата и ме заровете тук, и отгоре играйте хоро, за да не може душманина да разбере къде е гробът ми“. Представете си каква трагедия. Това е времето, в което сирените дефилират и нашите велики мъртавци ни гледат от вечността.

Преди известно време един умен човек, понастоящем пазач на Софийския университет, ми каза следното: „Пътувах от София до Варна с нощния влак и гледах светлинките на България. Тъмнина и тук-таме, блещукаше по някоя светлина. България приличаше на войската на Самул – слепци с очи и тук -таме по някой виждащ“.

Когато след малко зареват сирените, уважаеми колеги, замислете се в храма на собствената си съвест, който я има, че когато ни гледат, от една страна ни гледат великите наши и вечноживи мъртви, които ни казват изпитателно : „Ние склопихме очи, за да отворим очите на България“. От другата страна сме ние – от нас зависи дали няма да затворим очите на тази България или отново ще я изведем на нейния път.

2 юни не е дата. 2-ри юни трябва да е всеки ден!