Какво иска българският капитал? Покорни работници, които целуват дори ръката, която не им плаща?!

Синдикатите са вредни, работниците – мързеливи, възпитаваме търтей!

Този залп като триглава ламя избълваха на специална пресконференция лидерите на три уважавани работодателски организации – Божидар Данев (на Българската стопанска камара), Васил Велев (на Асоциацията на индустриалния капитал в България) и Кирил Домусчиев (на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България).

Тримата казаха верни неща – ставаме все по-необразовани и все по-малко компетентни. Но видяха вината за това само вън и независимо от себе си. Нещо повече – обвиниха профсъюзните организации. Забравяйки навярно, че днешна Европа е благоденстваща заради социалдемократическите принципи на сътрудничество между труда и капитала, които възприе. Защото когато не е имало сътрудничество, е имало кървава класова борба, в която работникът е могъл да загуби само оковите си. Затова е отивал на барикадите с песен.

Работодателите не отговарят на въпроса защо този толкова мързелив и непроизводителен български работник, когато отиде някъде другаде, не само в „дисциплинираната“ Германия, дори в южняшката Италия, изведнъж става високопроизводителен.

Забравят навярно, че създаването на организация на производството е в ръцете на капитал, не на труда. Създаването на работна среда, включително с необходимата техника, е задължение на капитала, не на труда.

Нещо повече. Ако в страните от Западна Европа поколения индустриалци са създали добро име на капитала, работейки за държавите си и градовете им, в България случаят е друг. Тук тези, които гледат на работодателя, който и да е той, като на чорбаджия изедник, са много. Може дори да са мнозинство. Българският капитал още не си е създал авторитет, заради който да го уважават и ценят. Неплащането на заплати, плащането под масата на мизерни подаяния не са изключения.

Защо е този вопъл за класа прослужено време? Колко са фирмите, в които той има значение? Какъв е приносът му за нарастването на заплата от 600 лв.? Единственото, за което тази „отживелица от социализма“ още има значение е, че „автоматично“ повишава заплата, която иначе не би нараснала. А може би в това е работата – заплатите да бъдат замразени?

Затова българският работник, който не е много по сдружаването, псува под мустак и заминава където му видят очите. По принцип на младите им е широко около врата. Но вече заминават не само младите. Завинаги превъртат ключа на родните си къщи хора на предпенсионна възраст. Отиват там, където имат надежда за по-добър, по-охолен, по-спокоен живот.

И с излъчването на омраза работодателите няма да ги спрат. Няма да ги направят по-образовани и по-квалифицирани.

Защото българският капитал май не иска това. Той иска покорни работници. Такива, които целуват тежка желязна ръка и мълчат. Колкото и да им плащат. Когато и да им плащат.

Ако представителите на бизнеса искаха да видят цялата картина, а не само това, че никой не иска да им работи за парите и отношението, което предлагат, щяха да видят и другата страна на медала. Хилядите работници на различни места, които работят по повече от десет часа на ден, които жертват почивните си дни, защото са мотивирани. Защото искат да правят това тук и сега.

Това са последните мохикани на България, които с приказки, излезли сякаш от дълбините на 19 век, работодателите успешно гонят.

Защото вече е 21 век, не само капиталът се глобализира, трудът също. И образованите и квалифицираните ще отидат там, където ги ценят и уважават. Тук наистина ще останат мързеливите, старите, болните. Тези, които по една или друга причина са „закрепостени“. Вината няма да е тяхна. Едните – мързеливите и необразованите, никога не са имали амбиция за нещо повече. А на другите времето им е минало, взело е силите им. И това е ставало толкова по-бързо, колкото по-неадекватни на общата ситуация са били заплатите, които са получавали по време на жизнения си път.

И още нещо – по-умният, по-образованият, по-знаещият, по-имащият трябва да бъде и по-отговорен. Той е получил много, трябва и много да даде на обществото. Това е неговото задължение, неговата благодарност пред съдбата за живота, който му е отредила.

Затова всички религии говорят за смирение! Затова папата и днес, а в миналото крале и кралици, са мили краката на по-нисшите от тях преди Великден.

Ако това разбиране го няма, има конфронтация и барикади. От едната им страна е мнозинството, което пита – кой ви даде парите, как станахте толкова богати, когато до вчера всички бяхме равни?! А когато масите задават подобни въпроси, гледката рядко е красива.

Тогава настъпват точно онези интересни времена, в които никой не иска да живее.

Красина Кръстева, Епицентър.бг