Огнян Минчев: Руската политика от векове арогантно изпитва границите на възможното

Увлечението на руския политически и обществен елит по възгледи като тези на Александър Дугин допринася в значителна степен за задълбочаване на основния познавателен проблем на Русия по отношение на външния свят.

Руските визии за света – включително западническите – либералните, а в драматично по-голяма степен – евразийските и почвеническите, страдат от пълната липса на разбиране за начина, по който функционира западния модерен манталитет и институциите, породени от него.

Русия е най-голямата жертва на собствените си илюзорни представи за това какво представлява общественото съзнание и културата на това, което – доста условно – наричаме „Запад“.

Опитът на руските спец-служби да се намесят в изборите за президент на САЩ за да осигурят победа на „нашия човек“ още веднъж демонстрира дълбокото когнитивно затъмнение в официалните руски визии за света и – в частност – за Запада.

За руските елити разделението на властите в западната демократична система е една „игра“, която преследва по-скоро пропагандни, отколкото институционални цели.

Руската визия за неделимост и концентрация на властта на върха – в ръцете на „царя“, разглежда снизходително механизмите за разделение на властите като тарикатлък на истинските елити и господари зад сцената да лъжат „трудещите се“, че имат участие в упражняването на властта. От тази гледна точка, събитията, които протичаха на върха във Вашингтон след 2000 г. дадоха на кремълския елит допълнителни основания да счита, че ще бъде възможно влиянието върху един следващ стопанин на Белия дом с цел постигане на дългосрочни геополитически – неоимперски цели.

Какво се случи след 2000 г. в американската политика?

Джордж У. Буш спечели президентските избори на ръба на преброените гласове и благодарение на решение на Конституционния съд. След 11 септември 2001 г. администрацията на Буш започна зле мотивирана война в Ирак без ясно очертани дългосрочни цели. Въпреки рисковия характер на подобно начинание, Конгресът и Сенатът подкрепиха военната камания срещу режима на Саддам. Независимо от катастрофалните резултати на тази военна кампания, Буш бе преизбран през 2004 г.

Четири години по-късно в Белия дом влезе Барак Обама, който завъртя държавното кормило на свръхвеликата сила в обратна посока: на мястото на необуздания интервенционизъм на младия Буш, Обама изгради позиция на „гълъб“ – помирителна спрямо всички основни конфликти в съвременния свят. С Русия бе обявена политика на re-set – едностранно подобряване на отношенията с Путин, който вече бе нахлул в Грузия. В Кайро Обама произнесе знакова помирителна реч, насочена към света на исляма. Той изтегли американските сили от Ирак и остави региона в процес на нарастващ кървав хаос, въвличащ нови страни и субрегиони – като Сирия. Червената линия на двата мандата на Обама бе отказът от използване на военна сила.

В Москва наблюдаваха тези процеси внимателно и си направиха два основни извода.
Първо, поляризацията между либерали и консерватори в американския политически живот отслабва позициите на Конгреса и Сената и увеличава степените на свобода, с която президентът взима решения в Белия дом.

Второ, общественото мнение и обществените елити относително спокойно и безразлично приемат радикалните завои в американската външна политика, които водят до отслабване на световната роля на Америка.

Затова за Кремъл се очерта като възможна и реалистична една операция за подкрепа на желан кандидат в президентската надпревара през 2016 г. чрез използване на класическите методи на оперативните мероприятия на КГБ, обогатени с инструментите на информационното общество.

За властимащите в Москва си остава тайнство добре известната истина, че демократичната система на бланс на властите е много уязвима на кризи и метаморфози, но когато бъдат застрашени основните механизми на нейното функциониране, защитните й сили се мобилизират ефективно и пълноценно.

Модерната история красноречиво показва, че много по-лесно рухва един авторитарен, тоталитарен или въобще – диктаторски режим на управление, отколкото една правова държава, функционираща като представителна демократична система. Устойчивостта на демократичната система се проявява и в последните събития във Вашингтон, които носят толкова разочарования за Москва.

Изправени пред системно предизвикателство за функционирането на федералната държава, представителите на двете основни партии в институциите загърбиха своите драматични различия в почти всички сфери на националната и международна политика и се обединиха зад закона за санкциите с почти 100 процентово мнозинство – и в Конгреса, и в Сената. Путинова Русия трябваше да предвиди това, но не притежаваше концептуален и ценностен ресурс за да го направи. Руската политика от векове арогантно изпитва границите на възможното – а възможно е всичко това, за което от другата страна не те бият болно по муцуната.

Уви, този път една такава граница бе достигната и подмината. И неизбежният бой се случва на практика.

С какви по-нататъшни последствия – остава да видим.

Огнян Минчев, Фейсбук