Писмо до баба

„Здравей, бабо!
Пиша ти от 21- ви век,
за да те питам
има ли за самотата лек?!

За да те питам
как се води близък диалог
с хората и даже с Бог?

За да ме научиш
не как се прави прежда,
а как раздава се надежда.

За да ми покажеш начин лесен
как да живея и умирам с песен.
Пиши ми, бабо, ти си дъ бест,
ще чакам от миналото вест…“

„Здравей, бабиното!

Пиша ти от 19 – ти век,
който за хората не беше лек.

Да, тогава нямаше Нет
и къщите бяха от плет.

Тогава нямаше го Фейсбука,
основно ядене ни беше лука.

Нямаше Вайбър, Скайп и чат,
децата умираха от глад.

Мъжете не бяха с тесни дънки обути,
а отиваха в гората и ставаха хайдути,

Жените не бяха всеки ден в МОЛ- а,
а оряха нивите с вола.

Нямаше новини и риалити формати,
но имаше градини с истински домати.

Нямаше в сряда Шампионска лига,
но се вълнувахме кога ерген намига.

Нямаше на мегдана безплатен уай фай,
но хорото се виеше от край до край.

И макар светът да беше архаичен,
диалогът беше жив и личен.

Дори и най- простият кравар
не се криеше зад аватар,
защото в този отминал и далечен век
ценеше се да си истински човек.

Ценяхме не последната парижка мода,
а вярата, традицията и рода.

И не описвахме живота си със статус,
а го живеехме с поетичен патос.

Така че, мило мое внуче, дигитално,
ако искаш да живееш,
изключи си Нета моментално.

Това е на баба ти съвета личен,
а сега ти казвам „Чао!“,
че …почва сериала романтичен!

Ало, чу ли ми съвета, баба?

Уф, връзката е слаба…“

Петър Донкин

СПОДЕЛИ