Проф. Валери Стефанов: Партийният слуга няма как да обедини нацията!

– Проф. Стефанов, като гледате и слушате кандидат-президентската кампания забелязвате ли криза в политическото говорене и политическия елит?

– Доброто предизборно „политическо говорене” изисква две основни неща. Първо – представяне на идеи за състоянието на обществото и за развитие на държавата. Второ – набор от реторически умения и похвати за постигане на определено внушение. Нови идеи за развитие на обществото и на държавата в България няма. Неопитните кандидати са сковани от несигурност, опитните са сковани от щампи. Актуално всесилни са традиционни заклинания от типа „Вие сте исторически негодници, ние сме очакваните спасители.” Или – „Аз ще се грижа за всички, добруването ви е гарантирано!”.
В реторически план, речта на повечето кандидати е забележително семпла и слабо ефективна. Те застиват в рецитацията на наученото и рядко се изместват оттам. Словесната клоунада на някои кандидати също не внася разнообразие, по-скоро навява тъга. С малки изключения, предизборната кампания излъчва депресиращо послание за политическа безпътица, за визионерска немощ. А е важно да има пробив и надежда за различие. България се нуждае от победа (тоест от ярка личност, от умен и достолепен президент) повече, отколкото която и да е партия.

– Можем ли от начина на изразяване на кандидатите да сглобим образа на бъдещия президент? Давам ви произволни примери: Ако говори скучно и със заучени фрази, ще бъде послушен и нерешителен. Ако е кратък и точен, ще бъде съсредоточен и справедлив.

– Ако президентите се избираха по силата на компетентностите, по реторическите им умения и човешките им качества, вероятно щяхме да живеем в утопия. Но ние сме в сурово неприветната българска реалност. Президентът ще бъде избран не според личностните си качества, а по силата на конюнктурата, на политическата търговия, на електоралния конформизъм, на административния натиск, на пропагандните машини, на създадените зависимости. Той ще бъде политически ефект от продавачите на страхове, от уродливите изборни машинации. Относно Вашето предложение – да предвидим политическото поведение според актуалната реч – възможно е. Но не бива да забравяме, че кандидат-президентът е човек, а президентът е институция. Институциите трансформират хората – понякога до безобразие. Плевнелиев като човек говореше по-смислено и убедително, но като влезе в „кожата” на институцията се провали.
За мълчаливия електорат е видно кои кандидати пристигат като заклети партийни послушници и нямат намерение да помръднат от тази си роля. Независимо, че с наслада лъжат от името на националните интереси. Партийният слуга няма как да обедини нацията, нито да я символизира по един достоен начин. Вижте парламента, там е пълно с партийни слуги и има съвсем малко народни представители.

Има ли разлика в кампанията на кандидатите от група А (най-вече представители на парламентарни партии) и тези от група Б, за които не е ясно защо участват в надпреварата?

– Кандидатите за президент са равноправни български граждани и разделянето им на групи е унижение за самата демокрация, на нейните принципи. Сред кандидатите определено има хора почтени и компетентни в различни сектори. От друга гледна точка, въпросът за мотивациите на участниците е също интересен. Някои хора ги води реалната надежда за успех, други – партийната поръка, трети – есхибиционизъм, четвърти вероятно няма какво по-интересно да правят…

– Българската публика има повече вкус и слух за скандала или за разумните аргументи? Скандал ли е репликата с „Бай Кой” (както впоследствие стана популярна) или премислена провокация?

– Скандалът блъска сетивата и подчинява ума. Аргументите се нуждаят от внимателен слух и от критичен ум. Доколкото масата на критичния ум в България е застрашително намаляла, това обяснява защо медиите и масите почитат крясъка и скандала.
Българското политическото несъзнавано дълго търси своята реч. И в миг на осенение проговори. Несъзнаваното тече и в коритото на съзнателната, уж премислената реч, най-вече през него. Прославилата се с фамилиарния си цинизъм реплика за „бай …” е сама по себе си симптом. Тя разголва свенливия факт, че демокрацията в България е заменена от фалокрация. Вместо илюзорната власт на Демоса, получаваме реалната власт на Фалоса. Регресивното ни колективно завръщане към древните означаващи на властта, към архаичните практики на подчинението. Погледнете начина, по който колективно мислим и назоваваме Властта и ще се убедите в казаното – Тато, Командир, Господар на мълчанието, Началник, Баща… – това са понятия от „политическия” речник на фалокрацията.
Потайното преклонение пред мачисткото всесилие е „европейският” исторически избор на феминизирания български електорат. Затова и словесната прашка на Давид е така решително и отчаяно прицелена към вдигнатия меч на Голиат.

– Какво показва огромният брой кандидат-президенти – застой, безпътица, желание за промяна, изострящия се геополитически сблъсък САЩ-Русия?

– Въпрос на самопреценка и на ентусиазъм. Двадесетина човека на седем милиона народ не са толкова много. Това си е форма на гарантирана публичност, реклама за партийни проекти, реванш за политически марионетки, шанс за визуализация на политически призраци.
Що се отнася до сблъсъка, българската политика от Освобождението насам непрестанно се е въртяла около оста на някакви конфликтуващи Велики сили. Защо смятаме, че сегашната ситуация е изключение и сме толкова напрегнати около нея. Българският президент ще лавира по линиите на конюнктурата и ако е умен човек и добър политик, няма да направи големи бели. Може да донесе и ползи.

– В кампанията най-често се чуват думите свобода и национален интерес. Възможно ли е да бъдем независими и защитаващи националните си интереси, когато сме гранична държава?

– В света на вълците, каузата на заека е оцеляването, не храбростта. Заешкото битие е винаги гранично, тоест на ръба на оцеляването е. Печално е казаното, но е сурова гео-политическа и историческа реалност. Българските политици са вековно притискани от конюнктури – световни и локални. Заставаш в сянката на един господар, за да размахаш храбро юмрук на друг. Русия, Германия, Съветския съюз, САЩ… край кого ли не сме се кланяли угодливо. Това ни е изборът, такава ни е смелостта.
Като нация захласнато се хвалим, че правим исторически верния избор, а после горко осъзнаваме и се каем, че сме се провалили.
Днес пред очите ни е поредният ярък пример за смелост и „независимост”. Един самозабравил се политик ломи с тежък чук сградата на демокрацията в Турция. Но ние – либералните европейци, наследниците на хуманизма –  не намираме укорни думи за неговия параноичен размах. Напротив, колаборарираме безкомпромистно и действаме като регулярни доставчици на жертви. Някой ден това ще ни се върне – заешката политика е оцеляваща, но не е път към колективно спасение.

– Имат ли основание страховете, че сме пожертвани като буферната зона, която ще пази Европа?

– Наясно сме, че Европа не е просто географско понятие, едно цветно пространство на картата. Европа е парола за историческа дълбочина, за политически идентичности, за културни наследства, за религиозни специфики… Кое от всички тези неща ще опазим? Нито Адриановия вал в Британия, нито стените по Рейн и Дунав са спасили Римката империя. Нито Берлинската стена спаси Комунистическата империя. Телените мрежи няма да спасят и днешна Европа.
Локалните заграждения са ясен знак за провала на глобалните политики.
Преселението на народите неумолимо е започнало и то ще залее Европа. Рукналите човешки потоци са част от постмодерния микс, който превзема стара Европа и бавно отмива нейните вековно изваяни черти.
Ако се мисли стратегически, лесно ще се забележи, че стените са палиатив, опроверган от историята. България и сега е буферна зона, обитавана от европейски мислещи и образовани хора, но и от „варвари” – слабо образовани, социално изоставени, инстинктивни маси. Когато към този микс се добавят и инокултурни емигранти, своеобразни „федерати”, казано с имперски термини, нещата в буферната зона ще станат неудържими.  Претенциите ще растат, възможностите ще намаляват. Големият проблем е, че не само България, а цяла Европа ще стане „буферна зона”.

– Какви щети нанася политически коректното говорене (и мислене)? Може ли обаче тоталното му отрицание да роди и опасния си антипод – езика на омразата? И как да се намери баланс, когато християнска Европа е изправена пред сериозни рискове вследствие на мигрантския наплив?

– Речта е мяра за много неща, да не кажа за всичко. Речта е израз на възпитанието, на ценностните нагласи, на образованието, на респекта към другия. Публичната реч е мяра за отговорност и нравственост. През вековете Европа е изработила представите за рицарска чест, за публично поведение, за етикетна реч. В нея се е оформила фигурата на джентълмена.
Човекът, който владее мярата и е възпитан в уважение към другите, трудно ще проговори езика на агресията и омразата. В България исторически доминантна е фигурата на политически некоректния бай Ганьо, а не тази на джентълмена интелектуалец. Политиците са едни от най-активните потребители в супермаркета на словесната агресия, защо тогава се учудват, че „масите” охотно следват примера им.
В своята крайност политическата коректност е лицемерие и извращение. Тя смачква езика и оковава общуването. Тогава комплиментът става словесна агресия, а кавалерският жест е подсъдно посегателство. Мащабирана спрямо драмите на историята, политическата коректност направо ражда чудовища, защото е опит за подмяна на реалности, на идентичности, на менталности…

– Една инициатива на министър Кунева – за ромските стипении, предизвика огромно напрежение в България. Една карикатура по този повод пък доведе до жалба в комисията по дискриминация. Какво виждате вие зад тези два сюжета?

– Виждам дългогодишен отказ на държавата да работи реално по проблемите, идващи по линия на неграмотността. По драмите на ромския етнос – също. Огромен брой от ромските деца не влизат в училище, да не говорим да излязат от него с диплом за една или друга степен. Огромен брой деца не знаят въобще български език, накъде ще продължат да се развиват!
Финансовите стимули са само един от инструментите за решаване на проблема, но далеч не са най-ефективният. Европейските пари идват и си отиват, а резултатите неумолимо вървят надолу, вече видяхме как става това. След програмата „Успех”, успехът в българскотоучилище тръгна отчетливо надолу. Програмата „Твоят час” изсипва цял куп пари по училищата, но напълно разфокусира тяхната употреба и проблематизира ефективността им.
Всичко това е концептуален провал, последователна институционална немощ. Хвалба с количества и тотален провал откъм ефективност.
А е крещящо необходимо да се намерят спешни решения, защото децата от всички етноси са български граждани. Всички деца се нуждаят от българско бъдеще, а не от безпросветна каторга като наемници в чужди дворове. Стига сме се хвалили със свободата да пътуваме и да слугуваме. Крайно време е да се похвалим със съдбата си на успяващи българи.
Следва да ни е напълно ясно, че вторачването в етническите различия е ефект от ограничаване на колективните възможности. То е резултат от фаталното залязване на базисни компетентности на българските човеци в различните сфери на живота.
Що се отнася да въпросната карикатура – тя лесно може да се прочете като политически некоректна. Но в същината си тя е образ на дългоопашата лъжа в образованието, за която стана дума./Епицентър.бг