Студент в УНСС: Погнусен съм! Европейски съюз. Република България…

09.06.2017 г.. Европейски съюз. Република България.

Университет за национално и световно стопанство. Изпит по „Геоикономика и регионално развитие“.

По предварително зададен график, изпитът започва в 13:00 часа. Всички сме в залата – студенти, квестори, квестори на квесторите и прочее, но не и преподавателят по специалността. След около 30 минутно закъснение се появява и тя, в целия си блясък и респект. Задава темите на различните групи, ругае по асистентите си и започва писане… След 5 минути отправя предложение на хората, които искат оценка Среден (3), да напуснат залата и да оставят празните си листа пред нея. Супер. 90% от залата си тръгва. Честно – замислих се и аз, но реших да остана. След още 10 минути бе отправено същото предложение и за оценка Добър (4). Оставаме само 4 човека, от които 2-ма бяха изгонени. Аз пиша, без самочувствието, че заслужавам висока оценка, а по-скоро с любопитството какво съм научил по този предмет, като си мисля, че в най-лошия случай ще имам Среден (3). Поне заради това, че имам някакво солидно количество мастило върху листа си и заради положения труд. 30-тина минути след началото ни бе съобщено, че остават още 10 минути до края на изпита. Крайно недостатъчни. Почти един час по-рано от предварително регламентирания край – 15:00 часа.

Предавам работата си и съм помолен да изчакам отвън. Минута по-късно съм повикан отново вътре. Обяснява ми се, че всичко, което съм написал е „разтягане на локуми“ и ми се поставя оценка Слаб (2). Страхотно! Мотивиран съм да уча още повече! Да, ама не.

Около 20 000 студента се обучават в УНСС, много ми е интересно колко от тях минават тихомълком обезглавени от подобни преподаватели като моята, която всъщност е ръководител на катедрата си…

Потърсих правата си в администрацията на университета, а отговорът там беше: „Ние нищо не можем да направим“.

Е да, но аз знам, че можете. Още повече – знам, че мога да направя нещо аз и ще го направя. Защото не съм от тихомълкомо-навидащите глави. Защото няма да позволя на един мразещ живота си преподавател, да разваля приятния вкус на живота ми.

Завършвам с думите на Марк Твен:
„Никога не съм позволявал на училището да попречи на образованието ми.“

Кезим Медев, Фейсбук