В България се складира глупост и се акумулира агресия!

Интервю на Таня Джоева за постмодерния свят, елитите, влака на историята и комерсиализирана българска демокрация

– Проф. Валери Стефанов, обикновено преди 24 май си говорим за просветата в нейната най-популярна форма – грамотността, която дава българското училище. Предлагам този път да започнем с друго. Вече повече от година светът е в криза. Къде е българският интелектуален елит, който осмисля тази криза? Който стимулира мисленето, извън кратките постове в социалните мрежи?

– Светът е в криза вече хилядолетия наред. В перманентни ситуации на несигурност и изпитания е.

Когато говорим за „интелектуален елит” си представяме някаква прослойка от хора, способни да мислят задълбочено и критично. Вярваме, че ако са граждански ангажирани личности, то техните размишления имат потенциал да се превърнат в инструменти за проясняване на ситуацията, в която живеем. И не само това, те могат да очертаят посоки, да подтикнат към решения, да предизвикат действия.

В комерсиализирания свят на рекламните стратегии и масовите хипнози този елит е със силно редуцирани функции.

В днешна България интелектуалният елит, доколкото го има, е откровено маргинализиран. България е страна в манталитетен упадък. Публичността е тривиализирана, животът е шаблонизиран. Хората са полегнали в клишетата на виртуалната реалност и не мислят да стават от там.

Един интелектуално семпъл политически елит е запълнил медийния екран толкова плътно, че друго почти не се вижда. Неколцина говорители на „интелектуалците” са вместени в пространството, оцеляло от политиците, за да ни уморят до смърт с брътвежите и прогнозите си.

В постмодерния свят елитите умират, защото масите престават да чуват, те са жадни да гледат, копнеят да бъдат скандализирани. Затова се нуждаем от радикални мислители. Трябват ни думи и мисли, които да раздерат мрежите, в които сме омотани и ризите, в които сме усмирени.

– В едно интервю, не много отдавна, казахте: „Човекът, от когото се нуждае България не трябва да мисли в хоризонта на днешното си медийно и житейско благополучие, а в хоризонта на колективното ни бъдеще.” Говорехме тогава за политическите лидери. Не се ли отнася същото и за духовните лидери?

– Хората принципно оценяват живота в неговата близост. Те имат подарени модели на живот и ги следват послушно. Когато си вкопан само в настоящето, в делничните задачи, реалността става плитка. Парадоксът на плитката реалност е, че в нея се давим най-лесно. Ние сме удавници в един свят на готовите отговори, на склерозиралите мисли, на близките цели.

За да бъдеш водач, духовен лидер, трябва да създадеш нова гледна точка към света, към човеците и смисъла, който ги води. Да се изнесеш някъде встрани, за да видиш по-добре суматохата на живота и да я предизвикаш. Предизвикването става със слово, с поведение, със служба и саможертва… В момента в света се натрупват сили и напрежения, протичат сложни процеси и те трябва да бъдат анализирани, прогнозирани.

В България има много мъст и малко мисъл, болезнени масиви от зла памет. Докато се държим за ръката на миналото, влакът на историята отминава. Влакът отново ни оставя на обичайната ни провинциална спирка с тревясал перон, с прозорци, облепени със стари вестници и стара слава.

– Нуждаят ли се от осмисляне понятия като „демокрация” например? Или причината за съмненията не е в понятието, а в неговите узурпатори?

– „Тялото” на демокрацията е нееднократно политически осквернявано. От няколко години пиша книга за историческото битие на демокрацията. Надявам се да я довърша скоро. Колкото и учудващо да звучи за всички, свикнали да си представят похода към правата и свободата като дело на исторически осъзнали се народи – не народът е създал демокрацията. Тъкмо обратното, просветени аристократи и благоприятни икономически обстоятелства, осигурени от успешни войни и лоялни съюзници, позволили на гражданите на Атина да погледнат през прозореца на думата „демокрация”. Платон я е критикувал, но тя се оказала издръжлива.

Демокрацията е исторически развиващо се понятие и променяща се политическа практика. Демокрацията трябва да бъде пазена, но и критикувана. Противно на хората, които твърдят, че демокрацията е просто процедура, аз мисля, че тя е много повече неща. Демокрацията е етос – начин на живот, ценностно позициониране, воля за избор на път и смелост за отстояване.

Една профанизирана и трайно комерсиализирана българска демокрация разцъфтя пред очите ни. Когато народната воля се произвежда в казана на корупцията и се закалява в огнището на страха, това демокрация ли е? Или е клептокрация – кражба на волята, на вота, на живота и бъдещето на хората. Демокрацията е политически формат създаден за мислещи народи, а не за оглупяващи популации.

– През този месец в Германия оспорваният автор на „Германия се самоунищожава”  Тило Сарацин – доктор по икономика, финансист, политик, потомствен интелектуалец, представи новата си книга „Самозаблуда”. Имаше протести, полиция охраняваше публичните му четения. Защо в България никой няма кураж да бъде провокативен, да хвърли ръкавица на клишетата и заблудаващата политическа реторика?

– Тило Сарацин е точно такъв радикален мислител, за който говорих по-горе. Той назовава нещата ясно и храбро.  В ход са същностни промени – демографски, икономически, финансови, политически, етически…, а светът се държи като лековерен герой от приказка, чийто край е благоразумно изразян, за да не се травмират дечицата.

Вече съм давал пример с приказката за трите прасета, пак ще го използвам. Строим сламени къщички от празни приказки, с вярата, че вълкът си има друга работа и не му е до нас. Но на кризисните вълци им е точно до нас и тъкмо те са изправени пред политкоректната ни къщичка. Те дебнат край яслата на нашата „гарантирана” сигурност. Знаем какво се случва с небрежно построените къщурки. А нашата е такава.

– Въображението на българския политически елит сякаш съвсем се изчерпа – първо ни предлагаха за национална цел НАТО, после – Европейския съюз, сега – Председателството… Защо и докога?

– Въображението на българския политически елит достига най-далеч до представата за колективно добруване в нечия институционална утроба. Алиансите като утроба. Тъй като НАТО е подобна утроба, можем със замах да си разградим армията.

Манталитетът „Някой да ме пази!” е пасивен, инфантилен. България е оцеляла и просъществувала благодарение на мъже-воини. Тя дължи съществуването си на представи за чест и достойнство. В достолепните си измерения тя е част от историята на храбростта. В унизителното си битие тя е дълго треперене под подметката на нечий ботуш или галош.

Ние можем да развращаваме по балкански тертип демокрацията, да я превърнем в откровена политическа чалга, но Обединена Европа ще бъде гарант, че сме на правилната страна, на спасителния бряг. Членството в един или друг алианс е перманентна идентификационна самозаблуда. Тогава, когато разчиташ само на силата и престижа на другите, а даваш съвсем малко от себе си не си спасен, обречен си. Да припомня – колкото пъти сме се радвали, че е дошъл Освободителя, толкова пъти е влизал Големия брат. Битието ни е обречено на непрестанен контрол, трябва да живеем под мониторинг, за да съществуваме.

– На последните парламентарни избори гласуването на българските граждани може да бъде обобщено и така: „пак от същото”. И мисля, че вече го получаваме в значителни дози. Спря ли да духа вятърът на промяната?

– Вятърът на промяната духа много рядко. Той духа тогава, когато душите на хората се изпълнят с надежди, а площадите с решимост. Вятърът на промяната преобразува нагласите и раздвижва масите. Това е най-красивото време – прекатурване на фалшивите кумири, на нелепите авторитети, на житейските стандарти. Краткото дионисиевско време, в което усещаш, че си самия себе си, че пътят напред е открит и чака точно теб да тръгнеш по него.

От много време над България не духа вятърът на промяната, а повява вятърът на статуквото. Политическите търговци ни го препоръчват и хвалят като „стабилност”. Смъртта също е форма на стабилност, най-радикалната дори. Докато животът е нестабилност, изпробване на опции, търсене на решения… Колективна глупост, отчаяние, умора, страх… ни вкарват в статуквото и ни държат там. Нали и поетът го е казал – „търпи и ще си спасиш душата.”.

Страхът е фактор, който не бива да забравяме, а да осмисляме. Колкото повече страх се натрупва в една общност, толкова по-настървено я насилват. Насилникът е мутант, политическо чудовище, родено от отключени патологии.

– Като наблюдател и човек на словото и духа предизвиква ли ви образът „Борисов Трети”?

– Конкретността не ме предизвиква. В тривиализираната си версия това е фейлетонен образ, а фейлетонът не е предпочитан и особено престижен жанр. Предизвикателство обаче идва от социалното, политическо и психологическо измерение на подобна фигура, натоварена със страсти и облечена във власт. Във всеки подобен персонаж се оглежда някаква поляризирана общност, или поне значима част от нея. Образът и огледалото в мъчителна историческа сглобка вече са истинско предизвикателство.

– „Патриоти във властта” – виждате ли нещо ново и интересно в този сюжет?

– Патриотът е човек, който не само обича Родината, но по някакъв начин е способен и да я олицетворява. Истинският патриот е пример за безкористна служба в името на Отечеството. Другият тип патриот е описан от Христо Ботев и нямам какво да добавя към неговия образ.

Предоставям на вас да оцените как някои конкретни патриоти олицетворяват Родината и издигат нейния престиж. И колко безкористно влизат във Властта. За да я оплодят със себелюбието си.

– Защо, според вас, младите българи предпочитат да напуснат страната, вместо да воюват срещу системата тук? Във вашите студенти различавате ли чертите на ново, може би бунтарско настроено поколение?

– Системата е самата посредственост на нашия колективен живот. Тя не е някъде „там”, нито е прикрита глутница от политически чудовища. Дори и да съществува в този си вид, тя не е само ефект от нощен грабеж, а е произведена и окуражена в делничната ни сивота.

Слаби граждански рефлекси, елементарна представа за ценностите, отчаяние, примамливи алтернативи за реализация… всичко това води до емиграцията, нейн източник е. България ще опустява в унисон със скоростта, с която се лишава от колективни надежди, от опции за индивидуална човешка реализация.

Що се отнася до студентите, струва ми се, че днес в България се пораства трудно. Зрелостта не е достигане на определена възраст, тя е значимо психическо събитие, въвеждане на душата в нравствена полярност. Някои хора така и пропускат това събитие, въвлечени в една затегнала се инфантилност. Зрелостта трябва да бъде събуждана, а не приспивана.

– Американско изследване показа наскоро, че българите се нареждаме сред нациите в Европа, които са много горди с културата си. 69% са се съгласили с твърдението, че „нашият народ не е съвършен, но нашата култура е по-висока, отколкото останалите култури“. Откъде идва тази гордост? Подобни стойности, впрочем, не поставят ли под съмнение идеята „мултикултурализъм”?

– Културата обхваща делата на предците, но и собствените ни дела. „Култура” означава облагороден свят, градината като алтернатива на пустинята.

Всяка нация се гордее с културата си, не е нужно да има американско изследване, за да се разбере това. Културното наследство е като белегът на Одисей, народите биват разпознавани чрез него. От една страна то е повод за гордост – значим и ревниво пазен идентификационен маркер. От друга е предизвикателство за сравнение. Когато сме стъпили върху раменете на предците-гиганти можем да се гордеем, че сме станали по-високи и че гледаме отвисоко на света. Но можем и да се травмираме, защото  осъзнаваме, че сме джуджета в сравнение с предците си.

Когато настоящето е травма, миналото е мехлем.

В тази компенсаторна спирала се намираме и ние с нашите самохвалства. Все пак е по-добре да сме болезнени самохвалковци, отколкото лотофаги-безродници.

Мултикултурализмът има много смислови нюанси. Мултикултурализъм означава отваряне на света и опознаване на културите. Той е глобален процес, който оказва натиск върху локалните идентичности – белезите, лицата, делата… Някъде тук е точката на изпитанието, тук си струва да се търси мярата и да се удържа вярата в своето, в личния белег. Мобилният телефон ни прави мултикултурни (технологично подобни), „Под игото” и „Подир сенките на облаците” ни правят културни (исторически специфични).

Националната култура е островна. Тя разказва одисеята на един народ-Одисей, който копнее да се завърне в целостта на едно митическо битие. Но народът-пътник никога не успява в своя копнеж, защото е безпощадно изхвърлен от мита и захвърлен в историята.

– Преди време споделихте, че „България се превръща в социална и духовна пустиня”. Спомням си, че в социалните мрежи това предизвика възмущение и реакция от типа „не е вярно, толкова много книги се издават в България” или „колко лошо беше преди”. Стоите ли зад думите си и какъв е вашият критерий за „социална и духовна пустиня”?

– Когато давам такива определения изразявам усещането си за качеството на живота и на публичността в България. В подобно определение няма сравнение, има констатация, при това моя – основана на моя субективен опит, на моето желание за нещо различно, по-добро.

Да, в сравнение с каменната ера, днес е много по-добре. В сравнение с „османското присъствие” – също, в сравнение с живота зад Стената – съвсем различно е. Да, в България се издават много книги, но малко хора четат. В България има свобода, но има малко свободни хора.

Ако ще правим сравнения, то нека ги обръщаме не към собственото си минало, а към други социални и културни достижения, към алтернативни ценностни модели. Съществуването в котловината затуля опита на света и ни превръща в анахронизми, в архаизми.

В България се складира глупост и се акумулира агресия, които са взривоопасни. В България социалната грамотност на хората е стигнала кризисни нива. Това наричам пустиня. Пустинята е място, където се правят опасни експерименти. Ако за някого това описание прилича на градина, значи обитаваме различни светове. Или сме болни от различни болести. Каквото и да е, на мен не ми се иска българският народ да погине в нечий пустинен експеримент.

A-specto/Епицентър.бг