Вижте как със закон се създава схема, чрез която директори на болници са принудени да плащат рушвети, за да работят нормално!

В началото на годината депутатите приеха нов закон за противодействие на корупцията и предотвратяване на конфликт на интереси.

Преди няколко дни Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество публикува образците на декларации, които в едномесечен срок трябва да бъдат подадени от лицата, заемащи „висши публични длъжности.”

В чл. 6 на закона изчерпателно са изброени лицата, заемащи висши публични длъжности, а сред тях в точка 46 са посочени: „управителите и изпълнителните директори на лечебните заведения за болнична помощ, които се финансират от бюджета на Националната здравноосигурителна каса и/или от държавния или общинския бюджет;”

На пръв поглед изглежда логично директорите на големите държавни болници, управляващи държавна собственост и опериращи годишно с по няколко десетки милиона лева, да бъда поставени под ограниченията на закона. Само че според този текст освен тях, висши публични длъжности се оказват и управителите например на болницата в Белоградчик, Бяла Слатина, Елхово, Провадия и всички останали по-малки или по-големи общински болници.

Началниците на лечебните заведения по чл. 5, каквито са Военна болница, Правителствена болница, Спешна помощ, Комплексните онкологични центрове и др., не са висши публични длъжност, не трябва да декларират имуществото си и наличие на конфликт на интереси.

Най-големият абсурд е, че според текста на закона, висши публични длъжности са управителите и директорите на частни болници?!? Проблемът далеч не е терминологичен, за това как една частна длъжност може да се определя като публична и колко да е висша длъжността на управителя на някоя очна, кожна или друга малка болница. Проблемът дори не е в това, че тези хора от частния бизнес ще бъдат принудени да подават имуществени декларации, наред с депутати, министри и кметове. Законът на практика прави невъзможно управлението на частните болници. Вижте сами.

Чл. 53 на закона дава дефиниция на понятието частен интерес: „Частен е всеки интерес, който води до облага от материален или нематериален характер за лице, заемащо висша публична длъжност, или за свързани с него лица, включително всяко поето задължение.” Всеки директор/управител на болница, който се стреми да ръководи дружеството така, че да получи той и съдружниците/акционерите облага имат частен интерес. Според чл. 52 на закона всеки от тях, имайки частен интерес, е в ситуация на конфликт на интереси: „Чл. 52. Конфликт на интереси възниква, когато лице, заемащо висша публична длъжност, има частен интерес, който може да повлияе върху безпристрастното и обективното изпълнение на правомощията или задълженията му по служба.”
Законът забранява на лицата заемащи висши публични длъжности „при изпълнение на задълженията си да гласуват в частен интерес (чл. 56)” и „да използва служебното си положение, за да оказва влияние в частен интерес върху други органи или лица(чл. 57)”.

Какъв друг, ако не частен, е интересът на управителите и директорите на търговските дружества, които са избрани от акционерите и съдружниците с цел да управляват дружеството по начин, който да им донесе печалба. Според чл. 235 от Търговския закон, „Членовете на съветите на директорите на акционерните дружества са длъжни да изпълняват функциите си с грижата на добър търговец в интерес на дружеството и на всички акционери.” В широкия смисъл на думата частен е и интересът на управителите/директорите на държавните и общинските болници, защото имуществото им като юридически лица е обособено от държавата/общината, а резултатите от работата им обслужват самото дружество и само косвено се отнасят до обществото като цяло.

Ако обаче един управител/директор на болница всячески се стреми да защитава интереса на дружеството и акционерите, той попада под ударите на закона за противодействие и конфликт на интереси. Нещо повече, достатъчно е да е налице частният интерес, независимо дали се защитава добре или не.
Според Чл. 63. (1) от закона, „Когато лице, заемащо висша публична длъжност, има частен интерес, то е длъжно да си направи самоотвод от изпълнението на конкретно правомощие или задължение по служба, като уведоми органа по избора или назначаването”. В случая с упарвлението на болниците това очевидно засяга всяко едно правомощие. Ако управителят или директорът на болницата не се самоотведе, то това трябва да го направи Общото събрание (респективно Акционерното събрание) на дружеството – Чл. 64. „Органът по избора или назначаването е длъжен да направи отвод на лице, заемащо висша публична длъжност, ако разполага с данни за негов частен интерес във връзка с конкретно правомощие или задължение по служба.”

Така очертаваме границите на правния абсурд. Директорът/управителят на лечебното заведение за болнична помощ по смисъла на закона заема висша публична длъжност. Това обаче е несъвместимо с функцията му на търговец и като такъв трябва да бъде освободен от акционерите/съдружниците. Е как тогава ще функционират тези дружества?

Едва ли целта на Министерския съвет, който е вносител на законопроекта и депутатите, е била точно с този инструмент да закрият частните болници. Едва ли е направено от глупост или недоглеждане. По време на обсъжданията на закона в Парламента от Националното сдружение на частните болници внесоха писмено становище, но депутатите не го обсъдиха. Фактът, че лечебните заведения по чл. 5 и тези за извънболнична медицинска и дентална помощ не попадат под ограниченията на закона, навежда на мисълта, че приетият текст не е заради борбата с корупцията. Иначе защо няма да засяга всички?

Ако Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, приложи закона, то всички болници в страната трябва да бъдат закрити. Едва ли някой ще им позволи да го направят.

По вероятно е да се случи друго. Директорите/управителите на лечебни заведения за болнична помощ ще бъдат поставени в ситуация на непрекъсната заплаха да им бъде установен конфликт на интереси и в резултат на това, да се пристъпи към отнемане на незаконно придобито имущество, когато може да се направи обосновано предположение, че дадено имущество е незаконно придобито (чл. 107 от закона). За последното дори не е необходима санкция на съда. Това е ситуация, в която си под перманента заплаха, при положение, че конфликтът на интереси следва от самия закон и не са нужни усилия, за да се установи.

Така погледнати нещата дават съвсем друга светлина на приетия закон. Тук не става дума нито за формена глупост на законодателя, нито за израз на някаква емоция. Прилича на добре обмислена рекетьорска схема.

Д-р Стойчо Кацаров, BNews.bg