Значи ние да даваме левчета чрез sms-и, а държавата да профуква милиони?

Пратих sms за бедстващите в Хитрино. Както повечето българи винаги в подобни случаи го правя, когато мога и както мога помагам. Включително като депутат открай докрай давах по една трета от заплатата си за разни домове с онеправдани или нещастни дечица. Когато човек има поне нещо, по-лесно се дава. А как е на онези българи, които почти нищо си нямат, а пак дават?

Но винаги, когато пращам такива sms-и, изпитвам и едно неприятно чувство.

Впрочем, още през 2004 г. бях писал следното до президента Първанов:

„Докато пред очите на обществото и неговия държавен глава се правят сделки с фрапантно тлъсти комисионни, които после ще са (както неведнъж е било в историята ни) нарицателни за корупция, обикновеният наш народ праща SMS-и за болните българчета: във влака за Перник дядо покъртително разказа как с бабичката са заделили от пенсиите 18 лева – за тях, за синове, снахи, внуци и правнуци, та най-малкото правнуче да прати от всеки по 1 SMS за инициативата на нашия президент „Българската Коледа!“

Неприятното чувство е свързано с това, че нас, нормалните български граждани фактически в някаква степен ни рекетират да помагаме с левчетата си, защото се играе на чувствата ни, на състраданието ни, на милозливостта ни, на желанието ни да направим нещо, та да ни е чиста съвестта ни.

А всъщност в държавата има такива пробойни, от корупция пропадат такива средства, милиони и дори милиарди биват присвоявани, открадвани, завличани, опуквани, а от нас искат левчета.

Най-успешната Българска Коледа през първия мандат на Първанов събра 2 милиона лева. Но той спокойно изгледа без да направи нищо, как по една сделка с едни ремонти на едни въртолети отхвърчаха ей така – 50 милиона лева. Не, че държавният глава може да спре такава сделка по юридически път. Но ако бе казал в обръщение към народа си – искат да изхвърлят на вятъра 50 милиона лева, то това можеше да предотврати сделката.

Значи ние да даваме левчета, а държавата да профуква милиони?

Да, българите ще откликнем, ще помогнем. Но тази помощ има смисъл само ако преди това държавата е направила абсолютно всичко възможно, а след това се обърне към нас, българите и каже:

– Моите сили са дотук, помогнете и вие!

А така нашите капки в морето, а техните водопади – в пясъка…

И последно – като народен представител хвърчах като летящ холандец и помагах да се събират пари за изпаднали беда перничани, за трансплантации, за животоспасяващи лекарства, за неотложни операции. Ходех, молех богаташи, уговарях, играех на съвестта им (пари през мен не са минавали – ако някой се съгласеше да помогне, пращах нуждаещия се при него).

Като гледаше тези мои сизифови усилия, един приятел веднъж дойде вкъщи и ми каза:

– Ники, какво правиш, защо хабиш такава огромна енергия? На колко хора можеш да помогнеш по този начин? Ти не си там за това! Ти си там за да промениш България, за да стане тя такава отговорна, справедлива, солидарна и човечна държава, че съдбата на едно момиче за трансплантация да не зависи от това дали депутатът се е оказал човек! А да има такава държава, че всяко такова момиче да може да бъде спасено чрез необходимата трансплантация.

Една от причините да се махна от политиката и да се смятам за неуспешен политик е именно защото аз не можах да помогна България да стане такава държава, за каквато говореше моят приятел.

Лошото е, че държавата ни оттогава стана още по-нагла, по-хищна, по-безхаберна и по-цинична.

Но защо да мислим за това – ще пратим по 1-2 sms-а и ще ни е приятно, че не сме останали безучастни и сме направили нещо полезно.

Николай Слатински, Фейсбук