Ал Йо се развихри: 3 март се превръща в празник на чуждопоклонниците у нас. Русия съсипа много държави

Александър Йорданов, специално за Faktor.bg

22 септември 1908 г. е рожденният ден на независимата ни държава. Преди него са „предродилните” мъки – борба за църковна независимост, национално-освободителното революционно движение.

Преди него е великото Априлско въстание и чутовната храброст на българските опълченци. Преди него е войната между две империи и съдбония Ден на Съединението, който ни направи „силата”. Преди него са и ярките години на строителите на нова България. И Илинденско-Преображенското въстание. Но само Денят на Независимостта отсича веднъж и завинаги – тук е Независима България.
Но нима е било възможно да имаме своя Ден на независимостта без Деня на Съединението? И могло ли е да има Освобождение, ако я нямаше борбата за църковна независимост и национална свобода? Нищо не ни е дадено даром на нас, българите. Нито Свободата, нито Съединението, нито Независимостта ни са дарени. А ако ги нямаше Паисий и Раковски, Левски и Ботев нямаше да я има и свободата ни.Това че все още ни има на тази земя се дължи на стотици поколения българи. И на никой друг. Макар да знаем, че е имало българи туркофили, имало е и има като куриоз и днес, българи русофили, но България съществува благодарение на своя български народ.

Имаме своя Ден на Независимостта 82 години по-рано от днешна Русия.

Само за 100 години нашите „освободители“ покориха и съсипаха много държави, но което е най-странното, те съсипаха и собствената си държава. И то два пъти: веднъж я разрушиха като Руска империя и втори път я затриха като Съветски съюз. Показателно и поучително!

На 22 септември 1908 г. Царство България става независима държава и от Турция. Същевременно изразяваме искрена радост от „политическото възраждане на Турция“, защото „тя и България, свободни и напълно независими една от друга ще имат всичките условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.“ Този текст в Манифеста дълги години бе премълчаван сякаш не го е имало. А го има. Цитираше се само началото на Манифеста, в което се изтъкват заслугите за „строшаването“ на „робските вериги“ на „незабвения цар Освободител и великият братски руски народ“, както и на Н.В. Румънския крал и на „юначните българи“.

Датата 3 март не обединява, а разделя българският народ

и все повече се превръща в празник на чуждопоклонниците у нас.
Защото на 3 март 1878 г. няма нито освобождение, нито независимост, нито суверенитет. Получаваме за управник руски княз – Владимир Черкаски, а след него още един княз – генерал Александър Дондуков-Корсаков, днес почетен гражданин на Разград (малко утешение е, че футболният тим на този град наскоро разгроми прехвален руски тим от Москва!). Премиери на Княжество България са били руските генерали Йохан Казимир Ернрот и Леонид Соболев. А по-късно и съветски граждани, по лично желание или по рождение: Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков, Гриша Филипов, Андрей Луканов, Сергей Станишев. Имаме дори държавен глава – Тодор Живков, който предлага България да стане 16 република на Съветския съюз, т.е. напълно да приключим с независимостта си. Затова и на 22 септември трябва да си зададем въпроса, защо и до днес Русия настоява събитие, свързано с нейно участие в нашата история, да бъде български национален празник. Впрочем, наскоро стана публично известно това, което ние отдавна си знаем, а именно, че руснаците продължават нагло да се намесват във вътрешните ни работи, че вербуват българи за национални предатели, че финансират „проектчета“ срещу Европа и целят да ни набутат в поредния си безумен проект наречен Евразийски съюз. Пак те ни заграбват лека полека и черноморието. Грабят го пред очите ни. А всичко това ме кара да мисля, че 3 март се е превърнал в ден не на национално себеуважение и гордост, а в ден на благодарност към чуждата ни руска държава. И едва ли е случайно, че дълги години за нашите опълченци не се и сещахме. На колцина от тях знаем имената. На кои от тях сме именували булеварди, улици, площади? Или столицата ни си „измива ръцете“ с една единствена улица „Опълченска“? Сегашният ни нацонален празник е ден по съвместителство. Затова и е спорен. Той разделя, а не обединява нацията ни. Едни го приемат, а други категорично го отричат. И може би с право, защото се е превърнал в Ден на благодарността към друга държава. Затова е време да си припомним, че както много други народи, така и ние имаме своя Ден на независимостта. И този наш, изцяло български ден, е достоен за национален празник. От Манифеста на Н.В. Фердинанд I става пределно ясно защо трябва да е така. В този Манифест я има и „благодарността“, но акцентът е Независимостта. И това е важното за всяка една държава.

Българската Независимост, провъзгласена на 22 септември 1908 г., е приета от всички държави.

със съкращения

Цялото интервю може да прочетете във Фактор.бг