ГЕРБ – проводник на джендъристката идеология и политика

Напоследък в интензивно обществено обръщение влезе чуждата, безсмислена за българското общуване дума „джендър“.

Тя практически няма точен еквивалент в превода от английски на български.

Терминът “джендър“ е продукт на западните феминистки движения. Чрез неговото налагане се установява феминистката идеология за липсата на разлика между „мъжко“ и „женско“, за тъждество между мъже и жени. Справедливо французинът Алексис де Токвил в книгата си „Демокрацията в Америка“ твърди, че подобна уравновиловка между мъжете и жените ще доведе до двустранна деградация и в резултат от нея ще има „слаби мъже“ и „неприлични жени“. Терминът „джендъризъм“ означава политика за формиране на джендърно безполово общество. Най-главното послание на джендъризма е свободната избираема и променлива сексуална ориентация, отпадане на понятията: мъж и жена; баща и майка; момче и момиче, брак и семейство. Джендърското общество ще настъпи когато жените престанат да бъдат жени, а мъжете престанат да бъдат мъже. И тук може би трябва да се съгласим с Петко Симеонов, че джендъризмът е многократно по-лош от фашизма.

Но понеже българите сме потомци на поколението, възприемащо от запад безкритично почти всичко, разбираме, че Войниковата „Криворазбрана цивилизация“ се е трансформирала. Вече не побългаряване, окарикатуряване и деформиране на западните цивилизационни маниери, а дословно матрично силово налагане на позиции и нагласи, които са чужди не само на българското общество, а въобще на европейката цивилизация и християнската религия. И то налагане не само и не толкова като подражание, а като робско поведение пред чужд на България и българските традиции диктат. Партия ГЕРБ („Граждани за европейско развитие на България“; герберасти) заради т.нар. „Европредседателство“ се втурнаха презглава да ратифицират антибългарската по своята същност Истанбулска конвенция. Служиха си с непочтени методи като: мълчаливо и без дискусия в обществото Захариева подписва конвенцията; прикриха от обществото съществуването на обяснителния доклад; излъгаха, за това, че може с декларация да се заобиколят отделните невъзприемани членове на тази декларация; премълчаваха, че тази декларация не е приета и ратифицирана от най-мощните в света държави – като Япония, Русия, САЩ, Китай, премълчаваха факти, как за това, че учител по математика във Великобритания се е обърнал към момичета от класа с обръщението „момичета“, го уволняват от работа и т.н.

Вярното е, че ЕНП като водеща политическа сила в Европа се стреми на всяка цена да наложи размиването на националните държави и семейството. Но вярното е, че в Европа има и партии, членки на ЕНП, които не забравят националния дух, традиции и националното достойнство и ги защитават от т.нар. „евроценности“, от Лисабонски и Истанбулски декларации. ГЕРБ, независимо, че огромната членска маса на тази партия е против джендъризма, но под диктовката на Б.Б, Цв.Цв., Ц.Ц. и Е.З., прекалено силно се навеждат на джендърската идеология, прикривана под маската на „борбата с насилието срещу жените“. Вярно, че в Европа, последователите на Блеър и Шрьодер (ПЕС) също са за т.нар. Истанбулска конвенция (по същество конвенция за въвеждане на джендъризма). Но ПЕС не успяха да се наложат над БСП. И за пръв път в съвременната българска политика национална партия се обявява против диктата на някакво общоевропейско формално обединение на партии. Тя е против не от прост инат, а защото изразява изконни български национални интереси и традиции.

Вече около месец българското общество се вълнува не от най-важните проблеми на развитието на страната, а от т.нар. „домашно насилие“. От телевизионните екрани, от страниците на вестниците и от текстовете в Интернет ни заливат с твърдения, че „главният проблем“ в Истанбулската конвенция било „пребиването на жените и децата“, че другото в нея било въпрос на тълкуване. Дори премиера и вярната му съдружничка омбудсманката на страната, в съзвучие с гласовете на двете министърки, яростни поддръжнички на Истанбулската конвенция, наброиха 1 млн. пребивани жени. И ни поднасят поддръжката за измамната Истанбулска конвенция (домашното насилие) с такъв апломб и жар, като че ли това е най-важният проблем на обществото, без който едва ли не България ще престане да съществува.

Насилието е проява, която винаги, във всички исторически периоди на развитието на човечеството е част обществения и семейния живот. То не може да бъде изкоренено, подобно на корупцията, но може да бъде ограничено. Насилието се проявява в обществото като: насилие (икономическо, психологическо, дори и физическо и сексуално) от работодатели спрямо работници; насилие от полицията спрямо граждани; сексуална експлоатация и насилие (организирана нелегална проституция – сексробини, улична проституция, публични домове, ранни бракове и т.н.); насилие чрез рекет; детско насилие (често обявявано и прикривано като детска агресия) и т.н. Насилието обгръща българското общество и го просмуква отвсякъде. И хората съвсем естествено се страхуват от насилието. Размерът на страха от насилие в голяма степен разкрива действителната картина за насилието в обществото. А размерът винаги има значение. Особено за сигурността и страховете на хората. Но да се използва с политически цели страхът от домашно насилие си е чиста проба политическа провокация.

Тези дни изследователски център „Тренд“ огласи резултатите от изследването си: „Нагласи на българите по отношение на личната им сигурност“ (януари 2018). В него 78% от анкетираните заявяват че не са съгласни, че могат да се разхождат навсякъде и по всяко време без да се страхуват от престъпление. Това означава, че над три четвърти от хората в обществото не са свободни да се движат навсякъде и по всяко време, т.е. тяхната свобода е ограничена. Много интересни са данните от въпроса: „Вие лично страхувате ли се, или не се страхувате, че срещу Вас лично може да бъде упражнено насилие от страна на…“. Отговорите са красноречиви. С риск за досада на запознатите, ги повтарям. Хората най-много се страхуват от крадците 78%, а не от домашното насилие. На следващо място са хората, които се страхуват от ромите (65%). А след това е страхът от бежанците, наричани още мигранти, (38%); страхът от крайно бедните (23%), от полицията (8%). На последно място е страхът от съпруг (а) и съответно партньор (ка) със само 2% (т.е. домашно насилие), 92% не се страхуват и при 6% неопределени. И всичко това при размер на статистическата грешка +/- 3.1%.

Всеки грамотен може да си направи своите изводи от тези данни. Но възникват въпросите към европейските институции и към българските управници, към Борисов, Станишев, Цачева, Цветанов, Габриел (бивша Неделчева), Манолова, Йотова, Плевнелиев и т.н. активни поддръжници на джендаризма:

Защо няма конвенция за защита на населението от крадци? Защо няма предвидено изграждането на кризисни щабове за пострадалите от насилието на крадци и побойници?

Защо няма предвидени мерки за защита от ромско насилие, за да се преодолеят страховете на хората?

Защо няма кризисни центрове за пострадалите от насилието на полицията? А защо има кризисни центрове само за незначителните 2% (в рамките на възможната грешка) за насилие от съпруг (а) или партньор (ка)?

Защо се внасят законопроекти за скъпоструващи, издържани по същество от народа т.нар. „кризисни центрове“, в които безплатно да бъдат хранени и издържани понякога съмнително пострадали от домашно насилие, а няма такива „кризисни центрове“ за бездомниците и просяците, за ровещите в кофите? Те по-малко ли имат нужда от закрила, храна, топлина и облекло?

И с малко отклонение: Защо има приюти за бездомни кучета, струващи десетки милиони лева, а бездомниците се приемат в домове само за няколко по-студени дни? За столичната община бездомните хора, просяците и ровещите в кофите са по-малко ценни от кучетата ли, които изядоха професора и множество други хора?

Думите „домашно насилие“ изместват, отклоняват вниманието от прикритите главни цели на Истанбулската конвенция. А те са: 1/. Премахване на националните традиции, дух, религиозни и културни европейски ценности, елиминиране на националните особености и най-важното – унищожаване на семейството като основната клетка на всяко общество; 2/. Отклоняване вниманието на обществото от главния проблем – ограбването (експлоатацията) на работещите и обогатяване на все по-малка група и все по-богати глобални богаташи; 3/. Деградацията на бъдещите поколения чрез джендър-образованието и формирането на общество от деградирали лесно управлявани мъже и жени. Домашното насилието в Истанбулската конвенция има ролята на смокинов лист, записването му в заглавието е обикновена пропагандна манипулация.

В обществото е видимо само част от насилието – физическото („пребиването“ по Б.Б.). Невидими, силно оплетени от семейните проблеми и недоразумения са другите форми на домашното насилие: икономическото, психологичното, сексуалното и най-вече – семейният рекет. И ако физическото насилие най-често се свързва с мъжете, то психологическото и особено рекетът се свързват с жените. Но джендър-идеолозите и джендър-пропагандаторите, обикновено забравят, че в семейството има често пъти четири страни (мъж, жена, деца и родители) и никога няма идеални отношения в нито едно семейство, понеже усещането и оценката на тези отношения са конкретно-исторически и твърде субективни.

Изваждането и хиперболизирането на субективните усещания за домашно насилие само от и предимно от едната страна (женската; физически по-слабия пол) силно деформира проблема за насилието. И това е проява на егоистичното начало, основано на неолибералната идеология. За неолибералните идеолози главното е субективното егоистично желание, нагонът за печалба, никакви обществени и семейни интереси и ценности. Те са само пречка за награбването на все по-големи богатства. Неолибералите първоначално смачкаха държавата под лозунга „по-малко държава“. Сега на прицел е семейството като общност на хора от различни биологични полове, свързващи се с основната цел – естествено възпроизводство на човешкия вид и на обществото.

Тази горчива неолиберална истина се прикрива под хуманните призиви и заглавие на Истанбулската концепция – борбата със семейното насилие („биенето на жените“ по Б.Б.). Да, в света има общества, в които поради все още ниското образование, култура и жизнено равнище има физическо насилие и дори законово ограничаване на правата на жените. В България в основни линии този проблем е решен още в омразния на С. Гърневски, А. Тодоров, К. Биков, М. Андреев и компания социализъм. Тогава жените имаха не само избирателни права, но и участваха активно във всички сфери на дейност в обществото в равнопоставено положение с мъжете и получаваха признание за приносът им за обществото като труженички и майки, признание според резултатите в труда, приносът в семейството. Това равнопоставено положение на жените изпревари значително положението на жените в западните общества. Елена Лагадинова постигна забележителни промени в положението на жените в обществото, но джендърките, храненичките на чуждестранни НПО, дори не знаят нейното име.

Сега имплантираната от запад джендерастия стана официална политика на ГЕРБ, ДПС и „Воля“. Тези политически партии не смеят да кажат, че в техните предизборни програми никъде не става дума за подкрепа на джендерастията, на „третия пол“, за подкрепа на лесбийки, гейове, бисексуални и транссексуални (ЛГБТ). Не смеят да кажат, че са прости слуги с робски нагласи на поведение спрямо „началниците“ от Брюксел.

Автор: Анко Иванов – д-р по философия

Източник: Политкомент