Краят на Антифашизма. Европейският парламент заклейми комунизма като равен на нацизма

Европейският парламент заклейми комунизма като равен на нацизма.

На основата на един приказен прочит на историята, тази резолюция определя „радикализма“ като „тоталитарен“ и отхвърля идеята за морално превъзходство на борците против фашизма.

През май 1945 г., докато руините от империята на Адолф Хитлер още пушат, френската социологическа агенция IFOP (Институт за социологически и маркетингови проучвания – бел.ред.) провежда проучване сред гражданите с въпроса коя държава според тях има най-голям принос за победата над нацистка Германия. Цели 57 % смятат, че Съветският съюз има решаваща роля, сравнено с 20 % за САЩ и 12 % за Великобритания. Когато обаче IFOP провежда същата анкета през 1994 г., след срива на СССР, резултатите са коренно различни. 50 години по-късно, само 25 % вярват, че СССР е с най-голям принос за победата на съюзниците, сравнено с 49 % за САЩ и 16 % за Великобритания.

Историческата памет може да бъде доста променлива. Историята не просто се отдалечава все повече с избледняването на образа на миналото. Историческата памет е по-скоро нещо, което се променя в хода на един активен процес, в който всяко поколение наново интерпретира света, който наследява. В този случай е лесно да видим как промените в доминиращата представа на Запада за СССР след 1945 г. – а именно Студената война, отхвърлянето на наследството на Сталин от страна на Никита Хрушчов, опитите за революции в Източния блок и последвалият му цялостен срив – подкопават репутацията на страната, която тя има в края на Втората световна война като основен движещ фактор на една благородна кауза.

Историческата памет не е просто променлива, тя се формира наново като чрез феномени от популярната култура, така и от активни политически сили. Така би трябвало да разбираме приетата на 18.092019 г. от ЕП на резолюция за „значението на европейската историческа памет за бъдещето на Европа“. Подкрепен от S&D (Групата на Прогресивния алианс на социалистите и демократите – център-ляво – бел. ред.), Renew („Обнови Европа“ – либерали, наследници на АЛДЕ – бел. ред.), EPP (Група на Европейската народна партия (Християндемократи – бел. ред)) и ECR (Европейски консерватори и реформисти – бел. ред.), резолюцията е представена като заклеймяване на всички видове „тоталитаризъм“, като пактът Молотов-Рибентроп, подписан през август 1939 г., се приема за начало на пет десетилетия политически репресии, край на които слагат Европейският проект и НАТО.

Това е доста изкривен прочит на историята. Пактът наистина е непосредствен повод за нападението на Вермахта над Полша – което от своя страна предизвиква обявяването на война на нацистка Германия от страна на Англия и Франция. Той също така включва и тайни клаузи, по силата на които Берлин и Москва си поделят зони на доминаця в Източна Европа, които остават в сила до нападението на Германия над СССР през юни 1941 г. За Сталин това не е просто период за поемане на „глътка въздух“, през който той изгражда съветската отбрана, но и характерен акт на краен цинизъм спрямо народите на Източна Европа; той е и шок за комунистите в цяла Европа, вдъхновени от години яростна съпротива срещу хитлеризма.

Въпреки това бихме могли да изразим съмнение в това, че пактът „е причина за началото на Втората световна война“, или че войната е чисто и просто поделяне на Европа между нацистите и руснаците. А какво да кажем за факта, че Хитлер е планирал тази война още през 20-те години на миналия век, или за реалността – скоро доказана от събития, които не се споменават в резолюцията – че СССР е както основната жертва на неговата военна политика (27 милиона убити) , ака и основният фактор за победата над нацизма. А събитията от 30-те години, когато консерватори в Англия и Франция „умилостивяват“ нацисткия лидер, като му позволяват да наруши забраната, наложена от Версайския договор върху превъоръжаването на Германия, съгласяват се на териториални „отстъпки“ в Централна Европа и си затварят очите за военната му намеса в Испания, докато в същото време отказват участие в антинацисткия съюз, предложен от Сталин?

АНТИКОМУНИЗЪМ БЕЗ КОМУНИЗЪМ

Тези исторически аргументи са доста изтъркани. Но за нашите цели е по-важен въпросът, породен от заглавието на резолюцията – а именно, какво казва тази конкретна версия на историята за „бъдещето на Европа“. В края на краищата по същество това е радикализиране на популярния антикомунизъм. Както казва Примо Леви, дори Александър Солженицин не е описал нещо, което да напомня за лагерите на смъртта Треблинка или Хелмно – и въпреки това тази резолюция представя „комунизма“ като политика на геноцид. Като надгражда полския и унгарски антикомунизъм и „антитоталитарната философия“, резолюцията на ЕП заклеймява не само зверствата на сталинисткия период, но и целия период на държавен социализъм – и дори комунистите, противопоставили се на Сталин – и ги представя като еквивалент на нацистите и техните лагери на смъртта.

Подобни характеристики най-малко обслужват представя

От Дейвид Броудър

Превод: Добрин Петков