„Плочките“са трънчето в петата на обречено болен, чиито органи са в метастази и смъртта е по-привлекателна от агонизиращият живот

Реакцията по повод ремонтите в София е изключително показателна.

Увеличението на цените не отключи гнева на българина.

Състраданието към децата с увреждания и ежеминутната битка на майките с болката и смъртта също. Кольо Босия оцеля самотно и случайно.

Презрението на управляващите към 2 милиона пенсионери и подкупването на държавните служители с обещание за увеличаване на заплатите предизвика буря в чаша вода. Ежедневните лъжи на премиера, неспособността на министрите му да мислят в перспектива и въобще да мислят се приема като даденост. Разкритията за кражби от еврофондове, арестуването на журналисти, загубените милиони покрай казуса „Белене“ и „Южен поток“ сякаш са виртуални.

НО плочките се оказаха препъни камъка, който взриви границата на търпимост. Не разбира се защото естетическото чувство е водещо в системата ни от ценности.

Тази реакция не предполага да застанеш на нечия страна, да имаш позиция на съпричастност или да обвиниш в некадърност или в престъпен умисъл някого от стоящите на върха на пирамидата, наречена държава.

Включиха се и обичайно глухонемите медии.

Защото „плочките“са трънчето в петата на обречено болен, чиито органи са в метастази и смъртта е по-привлекателна от агонизиращият живот.

„Плочките“ определиха ясно нивото на развитие на гражданското общество, границите на търпимостта, смелостта и страха ни.

Но все пак …има надежда. Малкото камъче обръща колата. А тя вече се разпада и това е очевидно.

Спомних си отново онази приказка, когато сред тълпата от възрастни, вцепенени от страх едно дете извика „Царят е гол!“

Румяна Ченалова, Фейсбук