Проф. Николай Генчев: Левски дава на България това, което ѝ беше липсвало пет века

Проф. Николай Генчев

… Така през лятото на 1872 г. благодарение на огромната дейност, провеждана от Вътрешната революционна организация под ръководството на В. Левски, цялата страна започнала да живее в един паметен предреволюционен подем.
България се насочвала съзнателно и планомерно към решителни боеве за ликвидиране на турското господство.

Но сред възторга на този подем се проявили първите признаци на деморализация, присъщи на българското общество, шлифовано няколко века в условията на едно диво азиатско робство.

Деморализацията приела конкретна форма в конфликта Левски – Д. Общи. Общи – първият помощник на Апостола – започнал да оспорва властта на В. Левски, да интригува срещу него, да сее раздори сред дейците и комитетите. По този начин той успял да настрои срещу Левски някои от вътрешните и външните дейци.

Единството на революционната организация – главното условие за нейното съществуване, било минирано. Турската власт междувременно успяла да проникне в организацията чрез свои шпиони.

Левски наблюдавал с тревога тези явления. Той поскал от БРЦК да отстрани Общи от поста му, но неговите думи не били веднага послушани в Букурещ. Това укрепило самочувствието на Общи. В Орханийско и Етрополско той започнал да провежда авантюристични акции, несъобразени с устава на БРЦК и вътрешната дисциплина.

На 22 септември 1872 г. Д. Общи организирал обир на турската поща в прохода Арабаконак. Полицията попаднала в следите на групата, арестувала Д. Общи и неговите другари. И за да представят пред света своето дело като политически акт на една революционна организация, а не като разбойнически обир, Общи и съдружниците му започнали да разкриват комитетите и дейците, които познавали. Турското правителство, не знаело дотогава за огромния размах на движението, засилва своите полицейско-разузнавателни акции, разкрива много комитети, унищожава или неутрализира първокласни революционни дейци.
Вътрешната революционна организация, изграждана с толкова умение от В. Левски, като всяка конспиративна организация, ударена в центъра, започнала да се разпада.

Ударът заварил Левски в Южна България. Започнали дни на трагично и велико време в живота на Апостолa – няколко месеца, които разкриват неговия исполински дух на човек, организатор и стратег на българската революция.

Първата грижа на Левски след провала била да спаси организацията, да прекъсне веригата на разпадане, да запази живота на своите другари, на онези дейци, които бяха поели върху плещите си делото на българското национално спасение.

И Левски тръгва от град на град, за да предупреди частните комитети да вземат бързи мерки за пълна и абсолютна конспирация. В същото време той пише и разпраща писма до комитетите и бърза за Букурещ, за да обсъди заедно с другите членове на БРЦК създалото се положение.
Точно тогава, намирайки се още в Сливен, до него пристига писмо от Л. Каравелов, писано на 2 ноември 1872 г., в което председателят на БРЦК настоява за „незабавно вдигане на революцията“. „Трябва да се върви на бой – нарежда Л. Каравелов, — без да губим ни минута. На сичките тъдявашни юнаци писа се и щат да заминат отсреща и надяваме се на помощ от Сърбия и Черна гора“.

Писмото на Л. Каравелов поставя Левски в изключително деликатно положение, пред съдбоносна алтернатива – да вдигне знамето на бунта, тъй като той единствен е можел да даде парола за бой, или да се противопостави на Каравелов и на БРЦК.

Големият майстор на революционното дело отказва да изпълни заповедта на БРЦК, защото за него революцията е свято дело, което трябва да доведе до освобождението на България, а не още веднъж ненужно да се пролее българска кръв.

Не разполагаме с достатъчно данни за разсъжденията и съображенията на В. Левски в този паметен момент, но можем да установим хода на неговите мисли, които го довеждат до това категорично твърдо решение.
Предложението на Л. Каравелов за незабавно действие противоречи на революционната концепция на Левски за народното въстание.

Както вече беше посочено, Левски многократно и изрично беше посочвал, че въстанието ще започне само след като бъде подготвено, а сигнал за неговото начало ще се даде от БРЦК след консултация с частните комитети. През есента на 1872 година подготовката за общонародно, при това победоносно въстание, не е била завършена. Нямало достатъчно оръжие, не били формирани още бойните отряди на революцията, много от българските мъже по това време били или на гурбет, или вън от родните места, липсвали, военно подготвени водачи.

На всичко отгоре организационният механизъм, който можел да задвижи бойните отряди на въстанието, бил силно ударен, много от дейците били в нелегалност, други се спотайвали. Да се даде сигнал за действие в такъв момент, би означавало да се изложат шепа бойци и главно революционните организатори под убийствения огън на турското оръжие, страната да се залее в кръв, да се задържи с десетилетия нейното ново революционно съзряване.

Предложението на Л. Каравелов противоречало и на разбиранията на В. Левски за съчетаване на вътрешните и външните фактори в революцията. Изразът на Каравелов „надяваме се на помощ от Сърбия и Черна гора“ не означавал нищо друго освен едно допущане за евентуално действие от страна на съседите, ако българското въстание може да изправи империята пред затруднения.

Левски винаги категорично е отхвърлял подобно разбиране на чуждата помощ. Той многократно беше обосновавал и доказвал своя тезис, че не бива да се разчита на никого „преди самички да изтъчем платното“. Ако трябваше да се търсят външни съюзници на освободителното дело, Левски смяташе, че това може да стане само след сигурно договаряне, което ще изключи възможността да се използува българската революция като оръдие на балканския национализъм, като разменна монета в международните спекулации.

Ясно е, че Левски е трябвало или да отрече себе си, своите схващания и идеи, като даде сигнал за действие в неподходящ момент, или да остане верен на своите предначертания. Мъже като В. Левски, политици като негo, които никога не са играли по чужда свирка, не могат да бъдат пречупени за един ден, дори ако в този ден над тях витае знакът на смъртта.

Както и във всички моменти, когато е трябвало да решава бързо и умно, Левски остава верен на себе си – България ще тръгне на бой само тогава, когато е готова да строши оковите на робството. Схващанията на В. Левски за въстанието били подкрепени от вътрешните дейци и много частни комитети. Всички се подчинили на Апостола. Без неговата дума, без неговия жест никой не посмял да вдигне бунт.

Но в тези върховни часове на изпитание Левски проявил и другa една черта на своя дух като човек и революционер. Той остава верен на революционната дисциплина, затова, след като нарежда всичко необходимо за спасяване на организацията, той решава бързо да замине за Букурещ, за да защити пред БРЦК своите разбирания, да поиска от него да отмени паролата за незабавно въстание.

На път за Букурещ на 25 декември 1872 г. Левски, въпреки предупрежденията за опасностите, които го дебнат, пристига в Ловеч, за да даде необходимите наставления на Ловчанския комитет.

Но поради турските предохранителни мерки той не можал да се срещне с председателя на комитета поп Кръстю, успял само да прибере архивата на комитета, която ако попаднела в турски ръце, можела напълно да разнищи организацията.

На следващия ден Левски останал в с. Къкрина, за да пренощува в ханчето на доверения свой човек Христо Цонев Латинеца. Но тук той бил предаден и заловен от турската полиция.

От Къкрина Левски е откаран в Ловеч, после в Търново и оттам в София. По пътя на своята Голгота той бил охраняван само от няколко десетки заптиета, но сътрудниците му, като че ли вцепенени от страха на започналите репресии, не се оказали достойни в този миг за своя велик водач — не бил направен нито един опит, нито един жест, Левски да бъде изтръгнат от примката на турската полиция.

В София Левски заедно с групата на Д. Общи и няколко други дейци е изправен пред турски съд. Съдът осъжда на смърт страховития демон на империята.
На 6 (19) февруари 1873 г. Левски бил обесен в околностите на гр. София. Така трагично, и отново след предателство, завършва дейността на Левски като организатор и водач на най-голямата сила в българската национална революция.

Този кратък и непълен разказ за Левски като Апостол и организатор на българската национална революция разкрива безпримерните качества на В. Левски като народен вожд.

Силата на Левски като организатор на народа се корени преди всичко в това, че той схванал като никой друг потребностите на историческия момент, повелите на освободителната епоха.

Без неговите прозрения и идеи за революцията и за бъдещето не са били възможни никакви реализации, въпреки безукорните качества на Левски като народен вожд.

По-нататък силата на В. Левски като Апостол на революцията се изразява в онези принципи, които той успя да изработи за народната организация.

По същество Левски създаде нов тип народна организация, непознат дотогава в историята на националноосвободителните движения. Тази организация, построена на демократически основи на базата на строга конспирация и централизация, при разделение на властта между отделни звена на сдружението и преди всичко при зачитане на историческите права на народа, е едно уникално явление в историята на европейската освободителна революция.

При това трябва да се вземе предвид, че тази масова народна революционна организация се създава в трудните условия на една робска действителност, на страх, униние, на тотална диктатура, при липсата на каквито и да било конституционни и фактически гаранции за личността, при наличието на огромна турска шпионска мрежа, с широки разклонения и в българските народни слоеве.

Но освен гениалните прозрения и историческата си решителност Левски притежава и някои лични качества нa организатор и народен вожд, които му дават възможност да пробуди от векове дремещите народни сили, да ги организира в името на една велика идея:

Първо — умението да внушава своите идеи, да ги направи убеждение първоначално на една шепа верни дейци, после на една голяма група от възторжени революционери.

Второ — способността да организира, да избира моментите и обстоятелствата, да разчита точно на хората, да определя безпогрешно формата на организацията, да изкове вътрешните закони на съзаклятието.

Трето — качествата на ръководител — обичан и уважаван от народа, с обаяние сред него, защото в случая няма организирана система, която да налага ръководителя, да изгражда неговия действителен или мним авторитет, да поддържа неговото влияние. В една народна организация, в която бушуват много и неориентирани страсти, различни лични и социални предпочитания, само качествата и обаянието на ръководителя имат реално значение.

Левски притежава тези качества в тяхната най-висша степен, най-съвършена изява. Това е неговата абсолютна интуиция за хората, неговият пламенен революционен романтизъм, който пали душите с нови идеи, съчетан с един рационализъм, точна пресметливост, хладнокръвно решение и в смъртоносни ситуации.
И всичко това премислено, осмислено и решено от един голям ум.

Съчетал в себе си качествата на мислител, идеолог и политик, всичко това споено в една изключително благородна природа на човек, през 70–те години на XIX в. Левски дава на България това, което й беше липсвало близо пет века. У него народната сила, народната свяс намира своята най-висша и благородна изява.

И въпреки че всичко това е един безспорен факт, и днес, век след смъртта на Левски, ние се питаме как в българската робска земя се роди този гений на организацията, на мисълта и делото?

Ако обясним Левски само с неговите качества на организатор, ще отговорим на част от въпроса. Левски като организатор на народа израсна върху онази основа, която българското общество беше създало по пътя на своята възрожденска самоорганизация през XIX в.

Преди всичко той е плод на опита на самото освободително движение. Той намери новата, нужната организационна форма, като без всякакво малодушие, без преклонение пред имена, подвиг и авторитети, критически преработи, преосмисли този исторически опит.

Ето тук се изявява гениалният ум – да можеш да кажеш на един народ, на неговите водачи, на света и на неговите свещени заблуди: стига толкова, било каквото било, това е минало, то си е отишло, идват нови времена.

И Левски не се побоя, като избра точно историческия момент, да излезе пред своя народ и да заяви: робската инертност, която ни люлее от пет века, е позор за племето ни, нека я прогоним от народния дух и земята си.

Това, което славни мъже са правили вчера, вече е недостатъчно, трябва да се прави другояче. Ако искате да бъдете достойни за времето, в което живеете, да не пропуснете историческия миг, който нашето поколение трябва да преживее истински, ако не искате да се опозорите пред идните генерации, действувайте, организирайте се по ново му.

И с какво той гарантира, че това, към което призовава, е исторически целесъобразно — с една безукорна мисъл и с един благороден дух. Тези, които повярваха на неговите прозрения и се сродиха с духа му, направиха история, най-голямата, най-светлата, най-пълнокръвната част от нашата национална история.

По-нататък Левски използува народната организация, създадена от градските общини, от техните настоятелства, от българските еснафи, от училищата, от читалищата, от разните културни, женски и други сдружения.

Без своя държава и национална църква българите по пътя на своето възраждане са можели да разчитат само на народната самоорганизация, създадена под ръководството на буржоазните среди в движението за национално културно обособяване.

Без тази народна организация никой не може да си представи появата на новия български месия през XIX в. Можем ли мислено да видим Левски само едно столетие назад да броди по българската земя «навсякъде гонен и навсякъде приет»? Къде можеше той да бъде приет примерно през XVIII в.? Само в някой и друг манастир, забутан в пазвите на Балкана. Оттук народна организация обаче не е можело да се създаде.

А когато Левски тръгва като апостол по България, той намира вече една готова народна организация. От нея той отделя най-добрите народни синове, за да учреди голямата ударна сила на революцията, която чрез общините, училищата и църквите можеше да проникне в най-дълбоките народни низини.

Разбира се, ранната смърт е попречила на Апостола да постигне пълна сплав на всички народни сили, на техните организации, да обедини всички социални среди, към което той се е стремил стъпка по стъпка.

Но неговият опит е израз на едно безпримерно историческо творчество на организатор. Този опит показва един реализъм, една изключителна способност да се борави с реални стойности в условията на романтическия XIX в., на вдъхновената национална революция.

Разглеждайки В. Левски като народен вожд и организатор на българското освобождение, логически възниква въпросът за неговите приноси в европейската освободителна революция, за това, може ли той като мислител и организатор, действуващ в една малка, забравена дотогава от света страна, да бъде нареден сред имената на големите мъже на освободителната революция през XIX в.

Обикновено малките народи или проявяват чувство на национално малодушие и нихилизъм, като недооценяват историческите ценности, които са дали на света, или пък преувеличено и надуто се перчат с постижения, които принадлежат на гения и историята на други народи.

В нашата история поради превратната историческа съдба на българите, колебанията между националния нихилизъм и националното самонадуване са твърде често явление. Понякога някои наши историци и особено любители публицисти изтъкват или преувеличават постижения, които нямат значение в световната култура, понякога не виждат истински реални приноси на нашия народ в общочовешкото развитие.
И веднага трябва да се каже, че между другите постижения, които тънат в сянка, остават недооценени, стои В. Левски като идеолог и организатор на освободителната революция.

Преди всичко В. Левски внесе в революционната теория и практика на освободителното движение идеята за масовата всеобхващаща народна организация.

Той даде на света, на революционното освободително движение теорията и практиката на революционния терор срещу националновраждебните среди и елементи, срещу компрадорите и националните предатели.

В. Левски един век преди някои съвременни революционери провъзгласи идеята за задълженията на революционера да се бори за свободата на всички народи, на всеки народ, да не застава с пушка при нозе, дори тогава, когато има само един поробен народ. И тази идея я проглася синът на поробена България. Тя беше изпробвана преди Левски от самия български народ, който чрез най-добрите си представители отиде да се бие за свободата на Гърция, Сърбия, Италия и други народи, когато самият той беше в робство.

Идеята на Левски, че след като се освободи България, той ще отиде да се бие за свободата на други народи, беше изява на благородния космополитичен дух на българина, на възрожденска България, която, вдъхновена от светлината на новите времена, разглеждаше себе си като част от света, част от общото човешко поле за култура, свобода и напредък.

И ако днес в света се знаят и тачат имената на лица, не повече заслужили от Левски, повторили значително по-късно неговия подвиг, при това и те самите синове на малки народи, а името на Левски е останало да стопля само сърцата на българите, вината за тази непопулярност на нашия Апостол не е негова. Тя е на наследниците, на тези, за които той така красиво беше умрял, след като им беше дал повече от всеки друг.

Именно поради всичко това трябва да се признае правото на онези познавачи на нашата история, които смятат, че ако Левски беше живял в една по-голяма страна, беше писал на един по-популярен език, а трябва да се добави, и ако беше показан на света в целия му ръст, той с достойнство ще се нареди до имената на най-завършените революционери на XIX в.

Това е разбрал само, две години след смъртта на Апостола Христо Ботев, който пише: „Така загива плодът и деятелността на такива личности, които по своята активност и саможертвеност са апостоли, редки на революцията не само в нашия народ, но и в другите много напреднали народи“.

Измерението В. Левски не може да бъде завършено само с неговите приноси в теорията и практиката на освободителната революция.
Левски е велик и с идеите си за бъдещия свят, за бъдещото устройство на обществото по законите на „чиста и свята“, „демократска“ република, в която ще има равноправие, права и свободи, законност и ред.

Из книгата : Левски, революцията и бъдещият свят

Източник: Епицентър.бг