Симеон каза, че за 800 дни ще ни заведе в Рая. А после излъга, че не е споменавал никакви 800 дни – трябва да си смените и ушите, налага се

И изведнъж се обади Карбовски.

От него медиите научиха, че Юлиан е починал. Научиха също, че напоследък неговият екип се е грижил за професора. Заслужават похвала.

Жалейката на Карбовски завършваше така: „Бог да те прости, професоре, за мен беше разкош да те познавам”.
Това признание ме подсети за доста неща.
Но преди това да кажа, че смъртта на Юлиан истински ме натъжи.

Години наред бяхме близки – всъщност, това едва ли е точната дума.
Той можеше да се обади в 11 вечерта, за да каже, че идва да вечеря при нас с Джени, покойната ми съпруга – и веднага затваряше телефона.
И докато се чудехме дали сме го разбрали правилно, звънецът на входната врата вече звънеше, от „Гаврил Генов“ /тогава/ до „Шести септември“ бе съвсем близо.
И какво да го правим сега – а пък и носеше кофичка от кисело мляко, наполовина пълна със ситни маслини.
Докато му обяснявахме, че току-що се връщаме от вечеря, а пък и живеем почти нелегално в апартамента на професорката, майката на Джени, той вече я подкарваше към кухнята.

Но човек не можеше да му се разсърди, не знам защо. Имаше нещо объркано зад тази агресивност.

Прескачам 40 години напред.
Преди няколко месеца реших да видя, какви ги върши в предаването си по „Евроком“ и попаднах на него точно в момента, когато Юлиан казваше: „И как не се намери в цяла България една жена, която да ме приласкае?“

Звучеше направо ужасно – но пак се процеждаше нещо странно зад този поплак – толкова агресивно да искаш любов, но и толкова откровено?

Това не беше театър: след смъртта на неговата Диана, той все по-малко и малко играеше, а беше абсолютен майстор в баламосването на зрителите, те го мислеха, че прегрява и дори нещо повече, но той пък си ги въртеше, както си иска.
Изобщо не се притесняваше, какво мислят за него.

Мина през доста предавания и телевизии, на повечето места го търсеха за ролята на необузданото сърдито старче, дори откровено му се надсмиваха – макар самите те да бяха фасулковци, нищо повече.
По Би Ти Ви го почетоха уж с уважение, но не пропуснаха да споменат фразата му „Гледам и не вярвам на ушите си“.
Няма значение колко книги си написал и какво представляват те – фасулковците книги не четат и заради това дори не се усещат, какво правят понякога, в каква дивотия нагазват.

Писал съм няколко пъти за Юлиан, включително и доста критично, но той даваше вид, че не сърди, макар че с часове обсъждаше дописките ми.
Но е участвал години наред в моята „Всяка неделя“, познаваше ме добре и може би не искаше да изостряме отношенията си.
Във всеки случай, не се обади, когато му пратих новата си книга „Личности и буболечки“, а там има голям портрет и за него.

Той пък писа още преди трийсетина години доста пространно и ласкаво за мен в книгата си „Телевизията – живот и чудо“, писа и в книгата си „Спомени“ – но съвсем ясно си спомням, че и аз не коментирах книгите му.

В спомените си пише следното: „Моята широка известност като творец се дължи на многото ми телевизионни изяви, на книгите ми и на безбройните ми публикации в печата. Но тя е благословена преди всичко от системните ми участия във „Всяка неделя“. Не знам дали аз съм, макар и мъничка част от живота на това предаване. Но категорично твърдя, че то е част от моята биография. То първо ме подтикна да се държа в телевизионното пространство страстно, вдъхновено, но и като владея себе си, чувствата си, мислите си“.

По-късно Юлиан позабрави тези си думи, но важното е, че ги е казал някога…

Давах му в предаването пет-шест коментара годишно, той винаги се пазареше без успех за още участия – но си беше отличен познавач на театъра, вън от всякакво съмнение.
Беше и номенклатура, 20 години главен редактор на списание „Театър“ – но във „Всяка неделя“ дори естет като Вили Цанков с удоволствие си партнираше с него…

През последните години външно изглеждаше, че е фиксиран в непосилната битка с публиката, а неговата, или поне част от нея, беше доста кръвожадна.
Но, всъщност, мисля, че го занимаваше главно докъде ще бъде затрита/заличена истинската духовност, ще остане ли нещо от него/от нас/ от вас – или фасулковците ще развеят своя байрак над развалините на Смислеността.

Без нито да гледат, без нито да чуват – а и те никога не са имали нужда от това. Кьорави катъри.

Това го караше да истеризира, тогава трудно се издържаше.
Признавам си: много пъти ме е карал да си мисля, че човек трябва да пази старостта си, да я направи неприкосновена, но не посмях да му кажа.
А и той нямаше да ме послуша. И заради това съм натъжен. Както и да е.

И какво сега – Карбовски му благодари: „Бог да те прости, професоре, за мен беше разкош да те познавам”. Разкош? Разкош.

Трябва да направя една уговорка – Карбовски може и да не повярва, негова си работа. Продължавам да смятам, че е истински самороден талант. Много различен от всички останали телевизионни работяги.
Дори самият Левчев го оприличи на ранния Маяковски.
Чувствах се чудесно с него във „Всяка неделя“, уж ме дразнеше, но, всъщност, ме мотивираше.
Надявах се, че дълго ще работим заедно, но страхливците от БНТ спряха предаването.

И той, като Юлиан, крие зад хашлащината си някаква уязвимост, добър човек е, със сигурност. Не съдете по опаковката му.
Хубаво е, че му е домиляло за Юлиан. Усещал се е разкошно с него.

Аз обаче се сетих за друго.
Как същият Юлиан бе наречен преди години – да го кажа ли?
Трябва да го кажа: „Приятен социопат“.

Това се случи по време на изборите през 2007 година.
Ето какво съм писал в дописката си „Огледало за Б.Б.“
/6 ноември 2007 година/:
„На втория тур Карбовски пак бе поканил Вучков. Уж да го слуша, но всъщност да се опита да го подхлъзне. Невъзможна мисия, понеже Юлиан е доста по-ловък и устат. А и доста по-смел.
Например, той казва, че политическата класа трябва да се направи на салата. „Каква точно? Италианска или друга?”– пита Карбовски и отмята въпроса.
Накрая направи и нещо отвратително – нарече Вучков „приятния социопат”.

Дяволите да ви вземат – колко години са ви нужни, за да усетите, че някой ви е „разкошен“?
Сега, покрай смъртта на Юлиан – цели 12 години са били нужни.
А иначе, за други – за Другото – колко ще са ви нужни, колко да ви отпуснат, за да узреете?

Хайде, не е нужно да си купувате разкош от някого – просто се опитайте да го разберете, да го проумеете, а пътьом да станете и по-милостиви.
Обикновено милостиви – не разкошно милостиви.

Проклетата наша българска милозливост – все идва със закъснение, ако изобщо дойде.
В социалните мрежи и повечето сайтове смъртта на Юлиан не отприщи обичайните черни страсти, тъкмо обратното – болшинството от хората, почти всички, изразяваха скръбни чувства и уважение. Но сега.
Приживе с Юлиан се гавреха с наслада – и къде бяха тогава нажалените му сега почитатели?
Все не можем да съберем кураж да се опрем на гаврошите, а те са си много лесни…

Миналото е заседнало като рибена кост в гърлата на днешните лай.ари от всякаква порода – от 30 години не могат, и не могат да го изчегъртат.
И все намират някаква причина да унижат по-известните ни хора.
Няма да мирясат проклетите Гробари на Прехода.

Сега пък някакъв главунчо не давал пенсия/награда на Маргарита Хранова. Писал съм и за тия пенсии – виждат ми се като милостиня.
Но не оставяйте Маргарита да се самооплаква пред камерите – а докарайте пред тях въпросния главунчо, него да го чуем.
В края на краищата, нека спрат напълно несмислените воаяжи на екскурзиантката Захариева – и да оправят пенсията на Хранова.

Други са „приятните социопати“, други.
Но ги държат на завет, за да се подхилкват от там на наивници като Юлиан.

Разкошно разбираше театъра – но с Живота изглежда не беше много наясно.
Беше живял десетилетия сам, а самотата е коварно животно…

***

Друго е по-лошо, далеч по-лошо – това е Разкошът на Забравата, играта на Казах-Не казах, тя е като циганската Тука има-Тука нема – но е далеч по-мръснишки измамлива.
Костов не си спомня, че се е разсърдил на Народа;
Симеон – че го накара да си смени чипа, може би с немски, втора употреба.
Той и друго каза – че за 800 дни ще ни заведе в Рая, поне пред портите му. А после излъга, че не е споменавал никакви 800 дни – трябва да си смените и ушите, налага се.
Това последното не го каза, но то се подразбра.
Казах-Не казах. Гледаш го в устата – и не вярваш на очите си – нещо такова би казал Юлиан.

***
Симеон.
Мая Костадинова, която вече е в Нова телевизия, направи добро интервю с него – остри въпроси, опаковани с измамна миловидност.
Започна с обръщението „Ваше Величество“, а той дори не премигна.
Но когато през далечната вече 1990 година го попитах, как да се обръщам към него – с Ваше Величество или по друг начин – той изрече безучастно „Това няма значение“.

Сетне беше премиер, за доста повече от 800 дни и съвсем заряза „царството“.
А сега пак е цар. И е много ловък в Тука има-Тука нема.

Иначе обаче си го биваше, за първи път от доста години насам.
Мая го пощади донейде, специално за дядо му – нали беше Денят на Независимостта, трябва да забравим касапниците на Фердинанд – дори да си мислим – за половин ден, какъв Разкош е бил и той.

Имаше важни моменти/отговори.
Пенсията изглежда го е охрабрила – каза, че НАТО не е до гроб. Това по неговите стандарти е нечувана откровеност.
Но аз се сетих, че още през януари 1999 година каза във „Всяка неделя“, че членството в алианса е скъпо удоволствие.

С мънкане удари една балтия на Захариева, заради истериите й около изложбата в руското посолство – нейните истерии обаче са добре пресметнати.

Една парламентарна монархия е най-доброто решение – каза новият ни цар. Мълча докато управляваше като премиер, обаче сега е сигурен, можете пак да му шиете юрганчета.

Не знае какво мисли за Бойко, но пък е добър в сметките: поправи Мая, че не е изкарал три пълни мандата, все пак. И това бе нечувана храброст.

И накрая: не би се обидил на Народа, неговият случай не бил такъв.
Ами онзи чип? Карай да върви. Разкош.

Кеворк Кеворкян, Фейсбук