Системата в България във всяка дейност не само не работи както трябва, не само изобщо не работи, а деградира

Монологът на един познат и донякъде колега ме наведе на разни мисли, на които все по-често не искам да давам ход и излаз навън,

макар те да са натрапливи като вътрешен глас.

Тази сутрин се засякохме в метрото и той ми предложи да излезем откъм ректората, та да повървим малко. Ето какво ми сподели в отговор на въпроса как я кара:

– Зле я карам и все по-зле става. Нападна ни в службата едно некомпетентно, парашутирано „отгоре“ ръководство. Нищо не отбира от работата, а ври и кипи от енергия. До каквото и да се докосне, разваля го, с каквото и да се заеме – руши го.

Хората се поболяват, демотивират, навсякъде цари униние, отчаяние, страх. Отиваме на работа отчаяни и деморализирани, никой не се и опитва да надгражда нещо в знанията си, разпространяват се всякакви слухове, растат взаимните подозрения и общото недоверие, избуява доносничеството. В тази атмосфера отгоре изплува пяната. Ден след ден стихийни и безпрекословни решения, лишени от каквато и да било логика.

И всички ние имитираме и симулираме дейност, поддържаме наужким процеса в институцията, правим се, че нещо правим и започваме вътрешно да се ненавиждаме. Всички опити за съпротива бяха смачкани. Нито можеш да се махнеш, защото навън е страшно – безработица и глад, а всеки или кредит има, или деца учи, или болни родители гледа. Нито можеш да промениш нещо.

Гърбът на ръководството е много як, новата общонационална Партия стои зад него или поне нито иска, нито се досеща, че може да се намеси. Тотално развързани ръце за дерибействане и своеволия, диктатура в една отделно взета структура… Честно да ти кажа, никога не съм изпадал в такова положение и дори не съм допуснал, че 2018 г. е възможно да съществува подобна ситуация… Кажи ми какво да правя?

Мълча. Отлично го разбирам. И понеже очаква думите ми, измърморвам нещо от рода – когато с общи усилия не можете да промените нищо, тогава идва времето на личния избор…

Моят познат е очевидно недоволен от тези ми думи, значи, гледайки да се измъкна от ситуацията с общи фрази, съм го ударил по болното място. Клати омърлушено глава и като че ли си говори сам:

– Навсякъде разбиват системата. Системата където и да погледнеш, във всяка дейност не само не работи както трябва, не само изобщо не работи, а деградира. А ние, които сме вътре в отделната система, сме част от тази система, а значи съучастници в нейното разбиване. България е едно свлачище, едно сметище от стотици и стотици разбити системи…

Проф. Николай Слатински, Фейсбук