Трябва ли с лека ръка и бездействие днес да продължим да гледаме закриването на българските училища?

В своята история България е достигала до 10 500 училища и през 1912г. е била на първо място на балканите по образователен растеж.

Колко и какви трябва да бъдат училищата в България? За съжаление, отговори на тези въпроси не откриваме в образователния закон на г-жа Милена Дамянова. Факт е, обаче, и не трябва да бъде тайна за българското общество закриването на 27 училища тази година, което е трайна тенденция за образователната реформа в последните години. Трябва ли образователната система да има визия за броя на училищата през 2030г. или това са инерционни процеси, които се определят от правителствата на България, техните политически интереси и евентуалното им усещане за приоритет образование.

Но нека се върнем векове назад…

През 1885 година всяко българско село е давало мило и драго да има училище. И оттогава бедният български народ е намирал средства за училище с настоятелство, дори и в най-малкото село. През 1887 г. България е наброявала 3,15 милиона население, а училищата са били почти колкото сега.

Килийните училища изиграват важна роля за съхраняване на книжовните и просветни традиции, на религиозното и народностното чувство в българското общество през периода XV – началото на XVIII в. Килийните училища в българските земи през XV в. били 17, през XVI в.– нови 29, през XVII в. – нови 31, а през XVIII в. – още 75. Общо до средата на XVIII в. функционират 112, а до 30-те години на XIX в. – 235 килийни училища. Наравно с образованието в килийните училища е било и възпитанието в християнските ценности и утвърждаване на морален кодекс. Това е похвален стремеж, но до Освобождението резултатите са повече от скромни – към 1878 година едва 3% от населението на България е грамотно (може да чете и пише). Причината се корени в липсата на държавна политика (от страна на Османската империя) в образованието, а постигнатите резултати са продукт единствено на индивидуални и обществени усилия.

Изискванията на новото икономическо и социално развитие на българите от началото на XIX в. надминава далеч възможностите на килийното училище. Българите се нуждаят от нова съвременна култура, която не може да се задоволи от килийното обучение. И макар че се е чувствало влиянието на гръцката и руска култура, по-късно и на френската, българските възрожденци успяват да отхвърлят тези течения и наложат една традиция, която бележи пътя на българската история – създаването на български училища. Габровското взаимно училище от 1835, по идея на Васил Априлов, бележи нова ера в българската просвета.

Постепенно идеята за изграждане на модерно училище си пробивала път и примерът на габровското население бил последван от Елена, Търново, Сливен, Свищов, Карлово, Котел, Казанлък, Панагюрище. Само за около едно десетилетие на територията на страната възникнали над 50 взаимни училища. До средата на 50-те години в българските земи има над 200 взаимни училища, а до Освобождението броят им е около 1500.

Класните училища представляват следващата по – висока степен на образование по българските земи, преход от началното към гимназиалното образование. Докато началните училища дават елементарна грамотност, класните училища запознават учениците с различни страни на човешките знания в областта на обществените и природоматематическите науки. Те са с обогатено учебно съдържание, с разширен обем на преподаваните учебни предмети, с нова организация на учебния процес, обучението е от три до четири години.

До Освобождението класните училища запазват автономност при съставяне на своите програми. Те са съставяни от учителите, според степента на тяхната професионална подготовка, педагогическите им възгледи и предпочитания и донякъде и според политическата им ориентация. Всеки нов главен учител можел да променя програмата. Липсва единен възглед за характера и обема на учебното съдържание. В класните училища се подготвят новите учителски кадри, което им носи и името “даскалоливници”. Една от важните характеристики на класните училища (извън техните програми) е националното самопознаване и възпитание в патриотичен дух. В Габрово и Пловдив класните училища достигат своя завършен вид, като се превръщат в гимназии, съответно със седем и шест класа.

На първите българи, завършили образованието си в Русия и Западна Европа се дължи отварянето на класните училища. Първото се появява в Копривщица през 1846г., като негов създател е Найден Геров. Следва училището в Пазарджик, открито от Константин Попникифоров през 1847г. През 1848г. даскал Ботъо Петков също отваря училище в Калофер, а по това време и Йордан Хаджиконстантинов – Джинот отваря подобно училище в Скопие. До Кримската война класни училища се създават в Пловдив, Габрово, Търново, Русе, Шумен, Ст. Загора. Особено важна роля сред тях играе Пловдивското училище, открито през 1850г. от Н. Геров, носещо името на светите братя Кирил и Методий. По инициатива на Найден Геров за пръв път на 11 май 1851г. в това училище е честван денят на равноапостолите като празник на българската просвета. До това време този ден се отбелязва като църковен празник. Вече като светски той се възприема от всички български училища и през 1857г. се налага със своята тържественост и културна значимост за българите.

За около половин век в българските земи е изградена училищна мрежа от около 1500 училища. До началото на 70-те години на XIX век броят на училищата достига 1600.

През третата четвърт на XIX в. българската буржоазия отпуска значителни средства и полага големи грижи за развитието на просветното движение. Тя се заема с откриване на нови училища, със строеж на училищни сгради, с намиране на учители, с тяхната издръжка, с изпращане на млади хора в чужбина, за да получат по-високо образование и т.н. Тя се грижи за оформяне на цялостната структура на българската образователна система. В резултат на всичко това през последните години преди Освобождението рядко се среща българско село без училище.

Според една, макар и непълна статистика, през 1873 г. в Северна България има 647 български училища, в които се учат 25 523 момчета и 5 169 момичета. В Мизия, Тракия и Македония има общо около 1500 училища, от които 50 класни с два, три и повече класа.

По други данни се приема, че към Освобождението в българските земи има над 2000 училища от различен вид. Но голяма част от тях (около 400) са все още килийни и начални.

През 1850 издръжката на училищата се поема изцяло от българското население със средства от черковни приходи, еснафски организации и доброволни дарения от патриотично настроени българи. Главна роля в този процес поемат училищните настоятелства.

През 1882 г., – само четири години след Освобождението – България е имала 2264 училища, което при тогавашното ѝ население от 2,8 млн. души е една твърде внушителна величина.

Срещу мита за крайно ниската образованост на някогашна България стои и това, че през 1891 г., когато най-после се появяват частични преки данни за образованието по света, се оказва, че по ниво на грамотност на младежите, постъпващи в казармата, България заема 13 място в света. А по броя на учениците, които по онова време е обучавал един учител заема дори четвърто място – след САЩ, Франция и Япония.

Твърде благоприятни са на фона на другите страни и данните за разходите за образование в България по онова време. В това отношение тя заема 15 място в света, изпреварвайки всички балкански държави и редица западни страни.

Още с първия закон от 1880 г., озаглавен „Закон за материалното поддържане и учебното преустройство на училищата” държавата поела изцяло средното и висше образование върху своя бюджет. По-късно през 1885 г. се приема и специален „Закон за народните и частни училища” на министър Райчо Каролев, чрез който поема функцията да оказва материална помощ и на отделни нуждаещи се основни училища.

Според този закон всяка община задължително трябва да открие най-малко едно първоначално училище с 4 годишен срок на обучение. По същество основното образование е поставено на смесена схема на финансиране, но ролята на държавата започнала да расте и в 1901 г. тя давала 47%, а в 1911 г. дори 67% от издръжката на основните училища. Този смесен подход дал добри резултати и позволил на България да се концентрира върху най-високите степени на образование и да ускори развитието на средното и висше образование, доближавайки се до най-напредналите страни в света. В крайна сметка, през 1911 година, вече 37% от новобранците в армията са грамотни – ниво, което е най-високо на Балканите, по-високо от Италия, и доближаващо това на Австро-Унгария.

През 1897 г. България има вече 1338 студенти, от които 338 се учат в Софийския университет, основан през 1888 и 1000 по данни на МНП се обучават в чужбина. С този брой студенти България се сравнява с Русия, която обаче има университет от 100 години и не е била под турско робство.

За състоянието в балканските държави през 1912 г. са направени специални изследвания, базирани на официални източници. Българската държава със своите 4950 училища, 10 013 учители и 439 207 ученици заема първо място. Тя е на първо място и по броя на учениците, включени в задължителното обучение, по броя на учителите и по качеството на тяхната подготовка. Страната ни изпреварва своите съседи и по общия процент грамотно население. Това дава основание да се говори за „българско чудо” в сферата на образованието през периода 1878-1912 г. Несъмнено е, че в основата на това българско чудо са стояли два кардинални фактора – първо, бързото развитие на просветата още преди Освобождението и второ, разумният подход на държавата непосредствено след Освобождението, който дал тласък на най-добрата част от випускниците на класните основни училища към средното и висше образование, организирано с максимална държавна подкрепа.

През този период ролята на българското училище е не само да образова, но и да възпитава. Днес мнозина от нас свързват практики като ученически униформи, вечерен час и оценки за поведение с комунизма, но в действителност всичко това е наследство от монархията. В училище се изучава вероучение, а всеки учебен час започва с молитва.

Въпреки всичко изредено дотук, българското образование от този период си остава силно прагматично, без стремеж към „знание заради самото знание”.

През 1921 г. Стоян Омарчевски прави нови реформи в Закона за народната просвета. Основното (първоначално и прогимназиално )образование става задължително. Завършилите успешно прогимназията, както и допълнителните курсове, имат право да продължат образованието си. Омарчевски открива редица професионални училища, в които се изучава ръчния и занаятчийски труд. Откриват се 16 вида професионални училища: земеделски, рибарски, занаятчийско-железарски, столарски, домостроителни, каменоделски, кошничарски, грънчарски, тъкачески, девически, стопански, кожарски , килимарски, шивашки, обущарски, печатарски и търговски. От това се вижда, че образованието се поставя в служба на развитието на дребнобуржоазното занаятчийско производство. От тази година започва развитието на професионалното образование в България. Стоян Омарчевски- министър на просвещението, освен че е инициатор за честване на деня на народните, освобождава от данъци детската литература. Омарчевски строи 1115 нови училища в малките селища и прокарва идеята за трудовите училища.

През 1946 година в България има 10 500 държавни и частни училища, при 7 029 349 население.

През 80-те години на ХХ век за едно студентско място се борят до 5 кандидати, а през 2016г. за 1 студент са борят две възможни места. МОН признава, че държавата има нужда само от половината от сега учещите студенти.

През 1989 год. в класните стаи влизат около 1 350 000 ученици, от които 120 000 за първи път прекрачват прага на родното школо. В страната врати отварят близо 5000 училища, а броя на учителите в тях е над 150 000.

През 2000 година българските училища са намалени на 3491, а днес те са останали само 2456 с 27 закрити за последната учебна година.

Равносметката не буди гордост. През годините на комунистическия режим са забранени частните училища и са закрити общо 5500 училища. През годините на прехода са закрити общо 2600 училища.

Трябва ли с лека ръка, с действие или бездействие днес да продължим да гледаме закриването на българските училища. Тази година закриваме Помощните училища, ще последват и редица професионални училища, които са вече са стопанисани от общините.

Синдикат „Образование“ ще предложи МОН да изработи стратегия за развитие на училищната мрежа и броя на училищата през идните години.

По материали от „Училищен алманах“, „Българско списание за образование“, „Наука и образование“, Димитър Петков и др.

Юлиян Петров, председател на Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“